Читать «Буря от ада» онлайн - страница 5

Излизам за малко. Ще се върна в 2:30.

Дрезден.

След като свърших това, се спуснах по стълбите. Рядко използвам асансьор, въпреки че офисът ми се намира на петия етаж. Както вече казах, не вярвам на машините. Те винаги се чупят точно тогава, когато са ми нужни.

И още нещо. Ако бях някой, който използва магия за да убие двама души наведнъж, и ако не исках да ме заловят, бих се постарал да отстраня единствения практикуващ чародей, сътрудничещ с полицията в този град. Шансовете ми да оцелея на стълбището бяха далеч по-големи, отколкото в тясната асансьорна кабинка.

Параноик? Може би. Но дори да сте параноик, това не означава, че някой невидим демон не иска да ви изяде.

Глава 2

Карин Мърфи ме чакаше пред входа на „Медисън“. Двамата с Карин сме образцов пример за пълен контраст. Аз съм висок и слаб; тя е ниска и набита. Аз имам тъмни коси и очи; тя се перчи със светли къдрици и бебешко-сини очи в духа на Шърли Темпъл. Лицето ми е слабо и ъгловато, с извит нос и остра брадичка; нейното е заоблено и гладко, с правилен нос, на който би завидяла всяка мажоретка.

Времето беше хладно, ветровито, както е нормално през март, така че тя беше облякла дълго палто, под което се виждаха панталони. Мърфи никога не носи рокли, макар и да подозирам, че краката й са стройни и мускулести като на гимназистка. Тя има фигура, предназначена за действие, и двете купи за победа в състезанията по айкидо, които стояха в кабинета й, потвърждават това. Косата й, подстригана на нивото на рамото, се развяваше от пролетния вятър. Не носеше обеци, а количеството и качеството на грима й те караше да се усъмниш в наличието му. Общо взето, тя приличаше по-скоро на любима леля или грижовна майка, отколкото на закален, специализиран в убийствата детектив.

— Дрезден, ти какво, нямаш ли други якета? — попита тя още щом се доближих на разстояние, достатъчно за да я чувам.

Пред входа на сградата, очевидно нарушавайки всички правила за паркиране, стояха няколко полицейски коли. За половин секунда тя срещна погледа ми, после бързо отклони очи. Трябва да й го призная — това е напълно безопасно, освен ако не го правите за повече от няколко секунди, но аз вече бях свикнал, че всички, които знаят професията ми, избягват да ме гледат в очите.

Сведох поглед към черното си брезентово яке с тежка качулка, водонепроницаеми шевове и ръкави, достатъчно дълги за моите израстъци.

— Какво не ти харесва в него?

— Става само за снимки в „Елдорадо“.

— И какво от това?

Тя изсумтя — напълно неделикатен звук за такава миниатюрна жена — и, завъртайки се на пети, закрачи към входа на хотела.

Аз я догоних и продължих на известно разстояние пред нея.

Тя ускори крачка. Аз също. Набирайки скорост, ние бързахме към вратата, разплисквайки останалите след нощния дъжд локви по асфалта.

Все пак краката ми са по-дълги, така че бях пръв при вратата. Отворих я и с галантен жест поканих Мърфи. Това е наш стар дуел. Може би маниерите ми са остарели, но аз се придържам към старите възгледи. Смятам, че мъжете трябва да се отнасят към жените не просто като към човешки същества, отстъпващи им по ръст и сила, но затова пък — с гърди. Ако не сте съгласни, можете да се опитате да ме разубедите. Приятно ми е да се отнасям с жената като с дама, да й отварям вратата, да плащам в ресторанта, да подарявам цветя — и т.н. и т.н.