Читать «Буря от ада» онлайн - страница 14

Е… да. А може би в един прекрасен ден ще отида, да кажем, в музея за изящни изкуства и там ще ме обкръжат.

В следващия миг Мърфи засече въдицата. За момент ме погледна в очите — за кратък, отчаян миг. После се отвърна — уморена, горда, пълна с достойнство.

— Трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш, Хари. Моля те.

Класически образец на дама в беда. За една от тези независими, професионално съвременни жени, тя твърде добре знаеше как именно да подръпне сковаващите ме нишки на старомодните ми възгледи.

Стиснах зъби.

— Добре — казах аз. — Добре. Ще започна още тази вечер. — Е, човече, дръж се. На Белия Съвет ще му хареса. Трябва само да се постарая да не разберат за това.

Мърфи кимна и въздъхна облекчено, без да ме погледне.

— Да се махаме от тук — каза тя и тръгна към вратата. Не се опитах да я изпреваря.

Когато излязохме, ченгетата още обикаляха коридора. Кармайкъл го нямаше. Момчетата от криминалния отдел стояха до вратата, нетърпеливо чакайки кога ще излезем. Когато ни видяха, награбиха пластмасовите си пакетчета, пинсети, светкавици и други джаджи и се втурнаха вътре.

Докато чакахме праисторическия асансьор, който бавно се издигаше до седмия етаж, Мърфи приглаждаше разбърканата си от вятъра коса. На китката й блесна златен часовник, който ми напомни за времето.

— Ох, по дяволите — обърнах се към нея аз. — Колко е часът?

Тя погледна.

— Два и двайсет и пет. Защо?

Изругах шепнешком и се обърнах към стълбите.

— Закъснявам за среща.

Слязох като вихър. В края на краищата, повече съм свикнал със стълби, отколкото с асансьори. Пресякох фоайето на бегом. Успях да избегна сблъсъка с влизащия, натоварен с куфари портиер, и се устремих надолу по тротоара. Дългите ми крака бяха свикнали да бягат. Вятърът духаше срещу мен и черната ми куртка се развяваше зад гърба ми като крила.

От „Медисън“ до офиса ми имаше няколко пресечки и, след като минах половината, забавих ход. Не ми се искаше да се появя на срещата с Моника С-Изчезналия-Мъж запъхтян, с разрошена прическа и потна физиономия.

Сигурно вялият зимен период беше виновен за това, че все пак съм изгубил форма, но се задъхах. Борбата със собствените ми дробове толкова ме отвлече, че не забелязах тъмносиния „Кадилак“ до момента, в който не спря до мен. От него излезе мъж с внушителни размери и спря на тротоара пред мен. Имаше яркорижи коси и дебел врат. Лицето му изглеждаше така, сякаш в детството му често са го били с дъска — изключение правеха само мощните надочни дъги. Малките, тесни сини очи се свиха още повече, когато срещнах погледа му.

Спрях и се огледах. Още двама мъже, неотстъпващи ми по ръст, но забележимо по-масивни, се приближаваха отзад. Те очевидно ме следваха още от хотела и, съдейки по вида им, бягането не им беше харесало. Единият леко накуцваше, от което походката му изглеждаше леко подскачаща, а другият вееше косите си, стърчащи на всички страни не без помощта на козметичен гел. Неизвестно защо си спомних младежките си години, когато в колежа злобните биячи от футболния отбор ме притиснеха в ъгъла.