Читать «Бурната нощ» онлайн - страница 3

Престоях още един ден тука и бях свидетел на късното и безполезно щуране и шетня на повиканите стражари из монастира и околностите. Доказа се само това, че разбойниците (колко души неизвестно) се били префърлили през ниския зид на задния двор, оттам влезли и излезли, както свидетелствуваха изпочупените керамиди. А нашли ли са предполагаемото богатство на игумена, това оставаше тайна за мене. Но един от братята ми пошушна, че по самото лице на игумена се познава, че дребно нещо трябва да му е грабнато и че същото си съкровище той държи другаде някъде скрито.

На следния ден, като водях коня си из стръмната пътека, която слазя към полето, срещнах Иванова. Той отиваше за монастира. Известието за нападението не беше ново за него: той се беше научил още в града, дето беше спал тая нощ. Особено съжаление не забележих по лицето му. Той даже злорадо каза:

— По-добре, че пак ще се нахранят няколко гладни хора с тия пари… Па може и по-добре да излезе… А то, като умре, ще останат да гният в земята…

— А как отиват твоите старания?

— Още не губя надежда — каза той.

След няколко думи още ние се ръкувахме сърдечно и се разделихме.

На другата година, през октомври, имах честта да приема посещението на дяда игумена. Той беше дошъл до Пловдив и бе пожелал да се види с мене. Той беше доста весел, бъбрив и лицето му някак странно светеше от щастие и удовлетворение. Питах го за училището — добре е, нов учител е фанат, гимназист от Стара Загора.

— А Иванов къде се дяна? — попитах. — Той желаеше да иде да се учи.

— И учи се — отговори игуменът натъртено и сякаш гордо.

— Да? Той намери средства? Вие му помогнахте, дядо игумене? — попитах стареца, като видях изразителността на лицето му.

— Да, господине, Иванов е наше чадо… На, четете, затова дойдох най-много да ви видя — и старецът измъкна из пазвата на расото си едно писмо, което ми подаде с разтреперена ръка.

Аз разтворих писмото. Вътре бяха приложени четири тримесечни свидетелства от университета с най-добри бележки. То се зафащаше тъй:

„Любезний и глъбокоуважаемий мой благодетелю!

Късно макар аз спеша да изпълна един свят дълг, за който съвестта и сърцето ми напомнят постоянно. От друга страна вашето добро сърце, в което безшумно и неугасимо тлее пламикът на горещо българско чувство, ми дава смелостта да направя такава отважна постъпка пред вас. Прочее ида днес, благодетелю мой, дълбоко да ви изкажа благодарност за едногодишната поддръжка от 58 лири, които длъжа вам, от 28 юлий 188… г. Без тая сума аз не бих бил в състояние да осъщества любимия си идеал, а то би било равносилно с моята нравствена смърт… Не се удивлявайте, като четете тия редове, глъбокоуважаемий отче! Когато бъда честит да ви повида, и това надявам се да бъде през ваканциите на идущата година, аз с припадане на колене пред вас и с обливане със сълзи нозете ви ще ви разправа всичко каквото има неясно за вас в настоящето ми и каквото още се таи в дъното на моята душа, и вие ще ми простите великодушно, както сам спасителят прощава“.