Читать «Бурната нощ» онлайн - страница 2

— Исках му, но не даде да издумам… Гъбав е с пари, но те са закопани и счупена пара не дава… Сякаш змия му е в кесията. Не толкова, че му се свиди, ами го е страх да се разчуе, че има пари, че е богат… От това го е най-много страх.

— Не разбирам това; кажи по-добре, че си е стипца, че е скъперник като всеки калугер…

— Уверявам ви, че не е съвсем стипца… На, монастирските доходи, каквито са нищожни, не могат да покрият половината разноски за училището… Той доплаща от своите пари, но таи това, за да го не помиришат, че разполага… Вярвайте!

Той фана вече по-често да липсва от монастира. Аз вече правех разходките си сам, изкръстосах всичките самотии на околните гори и винаги намирах в тая дива природа нова услада за очите, нови впечатления за душата си. Но уединението даже и за любителя си става отегчително, когато се проточи дълго, без да бъде освежено от какви-годе нови жизнени усещания. Това едно, а друго, появяването в планината на някаква хайдушка чета, за гоненето на която дваж вече минуваха стражари през монастира, ме заставиха да мисля, че е дошъл краят на гостуването ми там, и да се готвя да го напусна.

Но мене ми не беше съдено да се разделя от тихата и гостолюбива обител, без да изнеса из нея едно силно и потресно впечатление.

Два деня преди да тръгна, именно в края на юли, небето надвечер се замрачи и страшна буря избухна със силен дъжд, със светкавици. Скоро съвсем мръкна и потъмня. Аз загасих свещта в килията и с трепетно удоволствие слушах стихийния рев на бурята отвън, а мълниите на всеки миг зловещо осветляваха стените на стаята ми със светлозеленикава виделина, която се сменяваше от непроницаема тъмнота. Ненадейно между трещенията на гръмотевицата чух силен блъсък на вратата си. Тоя необикновен блъсък показваше, че има нещо неоферно в монастира. Скимна ми, че има гости разбойници. И машинално се затекох към ъгъла, към изправената там пушка, която игуменът преди няколко дни ми даде да се намира за всеки случай. Блъсъкът на вратата се повтаряше и аз чух и уплашения глас на игумена. Нямаше съмнение — той просеше прибежище. Отворих. Старецът се втурна в тъмнината. Аз заключих вратата пак.

— Какво стана? — питам.

Той ще се задуши от запъхтяване и страх. Но успя да ми проговори на откъслеци:

— Хайдути!… Обират монастира… Ох… господи, владико свети, помилуй нас!…

После ми разправи, че като се връщал от магерницата, видял, че някой троши вратата на килията му, а той, като извикал, бил спогнат от един въоръжен човек. Тъмнината го спасила.

Бурята едвам към среднощ престана. В монастира се възцари пак обикновената тишина. Игуменът спа у мене или по-добре — пъшка до заранта. Когато се съмна хубаво, ратаите почукаха на вратата, но успокоително. Излязохме. Тозчас разбрахме характера и размера на нощесното нещастие. Черквата не беше закачена, но вратата на игуменовата килия беше сломена с топор, както и един ковчег, също и един миндер, подир като му разхвърлили килимите и възглавниците. Когато видя всичко това, игуменът побеля като стена, изтика ни и заключи вратата зад себе си.