Читать «Бостънци» онлайн - страница 85

– Не ме смятайте за непостоянна, като ви уверявам, че предпочитам да ви се доверя без никакви обещания. Дължа на вас и на всички извинение за грубостта и разпалеността си в дома на майка ви. Просто изведнъж си дадох сметка – само като видях онези млади мъже, – че сте изложена на голяма опасност, и за момент направо обезумях от тази мисъл. Все още виждам тази опасност, но забелязвам и други неща, затова възвърнах равновесието си. Трябва да бъдете в безопасност, Верена, трябва да бъдете спасена, ала не и да сте с вързани ръце. Редно е да се получи вследствие на развитието на мирогледа ви, от вашата искрена и непоклатима представа за тези хора в светлината, в която ги възприемам аз. А също от усещането ви, че свободата е от огромно значение за работата ви и че единствената свобода за вас и за мен е ревностно да отказвате да правите онова, което често ще ви карат другите, но аз – никога! – Госпожица Чансълър изрече последните думи, гордо вдигнала глава, почти патетично. – Не ми обещавайте, не ми обещавайте! – продължи тя. – Предпочитам да не го правите. Но не ме изоставяйте, иначе ще умра!

Тя оправда непостоянството си съвсем по женски: искаше да се добере до сигурност, като в същото време омаловажи даването на обещание, и щеше да се радва да осигури на Верена шанс да се наслаждава на свободата, която беше толкова важна за нея, като ѝ попречи да се възползва от нея само в едно отношение. Момичето вече изцяло се намираше под нейно влияние. То имаше свои интереси и увлечения – останеше ли самичка, не мислеше само за окаяното положение на жените. Обаче тонът на Олив направи магия и тя осъзна, че в познанията на приятелката ѝ, във възвишеността на възгледите ѝ има нещо, към което поне част от собствената ѝ природа с готовност се стреми. Госпожица Чансълър познаваше историята и философията, поне така изглеждаше в очите на Верена, която смяташе, че съвкупността от знания в тези области позволяват на човек да управлява разумно живота си. Действаше и един по-силен импулс – Верена искаше да угоди на Олив дори и само защото се ужасяваше от това да не ѝ угоди. Недоволството на Олив, нейното разочарование и неодобрение бяха трагични, истински паметни. Тя пребледняваше, но без да пролива сълзи като повечето несъвършени жени (плачеше, когато е гневна, не когато е наранена), но душата ѝ сякаш се препъваше и се задъхваше, като че ли ѝ е била нанесена рана, която ще остане за цял живот. От друга страна, нейното одобрение и задоволство бяха нежни като западен ветрец, а най-редкият признак на благосклонност от нейна страна беше доброволно да се счита задължена на някой мъж. Иначе почти не ги забелязваше. Според нея мъжете като цяло бяха дотолкова задължени на противоположния пол, че всяка жена разполагаше с неограничен кредит по отношение на който и да е от тях и не би могла да изразходва всичко, което се полага по тази всеобща сметка на жените. В ушите на момичето неочаквано сдържаната реч на Олив, която целеше да убеди Верена да не допуска грешката да се омъжи, притежаваше антична прелест, мъдрост, пречистена от природните стихии, и ѝ напомни за качества, достойни за Антигона или за Електра. Ето защо още по-силно ѝ се прииска да направи нещо, с което да се отблагодари на Олив, и въпреки опита на приятелката си да я разубеди, тя заяви, че с готовност ще даде исканото обещание.