Читать «Бостънци» онлайн - страница 69

XV

Тарант обаче беше неизменно бдителен. Държеше се сериозно и вежливо с госпожица Чансълър, подаваше ѝ разни неща на масата и се осмели да отбележи, че пърженият ябълков сладкиш е много вкусен, но с тези изключения не засягаше теми, по-тривиални от възраждането на хуманизма и силната си надежда, че госпожица Бърдзай отново ще организира някое от прекрасните си събирания. По отношение на последното той обясни, че го очаква не като възможност отново да представи дъщеря си пред публика, а просто заради обмена на ценни мисли и общуването със значими хора. Ако на Верена беше съдено да допринесе нещо съществено към решаването на социалния проблем, щеше да има такава възможност – бяха убедени в това. Не възнамеряваха да насилват събитията – ако бяха желани, щеше да му дойде времето, ако не бяха, щяха да си кротуват и да оставят другите, призваните, да настъпват напред. Ако те били призваните, щели да го разберат, ако ли не, щели просто да се държат един за друг както винаги. Тарант много обичаше различните алтернативи и спомена още няколко – слушателите му не можеха да го упрекнат, че не е безпристрастен.

Госпожица Чансълър установи, че семейството не е заможно. От начина им на живот си личеше, че не рият парите с лопата, но вярваха, че независимо дали човек надига глас, или работи тихомълком, успява да преодолее основните трудности. Освен това имаха значителен опит с важните проблеми. Тарант говореше така, сякаш семейството му е готово да поеме отговорност за тях, доколкото му позволяват силите. Винаги се обръщаше с "госпожо" към Олив, която за пръв път чуваше името си толкова често. Непрекъснато звучеше в ушите ѝ, освен когато госпожа Тарант и Верена зачекваха съвсем отвлечени теми – и това правеха заради нея, но се задоволяваха да използват само местоимението. Искаше ѝ се да си състави мнение за доктор Тарант (съмняваше се, че той почтено се е сдобил с това звание). Сега ѝ се предоставяше тази възможност и си каза, че ако наистина е такъв, какъвто изглежда, и тя му предложи десет хиляди долара, за да се откаже от всички свои претенции над Верена и заедно със съпругата си не припарват до нея, лечителят най-вероятно щеше да отговори с боязлива усмивка: "Нека да са двайсет, авансово, и ще го сторя". Представа за тази сделка като едно от бъдещите възможности се оформи в главата на Олив сред моралните прозрения от тази вечер. Внушаваше я сякаш самото място, дръзката голота на временната бърлога на Тарант, дървената къща с обрасъл преден двор и неголямата открита площадка, която по-скоро излагаше дома на показ, отколкото го предпазваше от черния път отпред с дъсчена пътека за преминаване. В зависимост от капризите на времето дъските потъваха в киша или в замръзнал сняг и приближаващите пешеходци пристъпваха по тях с ловкостта и опита на въжеиграчи. В къщата нямаше нищо забележително – Олив усети само мирис на керосин. Все пак помнеше, че е седнала някъде – върху нещо скърцащо и клатещо се под нея – и че масата, на която беше поднесен чаят, беше застлана с покривка в ярки цветове.