Читать «Бостънци» онлайн - страница 68

Не страда, колкото се надяваше – страшно се увлече да съзерцава обстановката в дома на Верена. Беше толкова зле, колкото ѝ се искаше, за да почувства, че с чиста съвест може да притегли момичето към себе си (и да я откъсне от тази обстановка). Олив все повече копнееше да изтръгне от момичето конкретно обещание. Още не знаеше какво е най-подходящо да бъде, чувстваше само, че трябва да е свързано с нещо свято за Верена, което да ги обвърже до живот. И ето че сега то се оформи в съзнанието ѝ. Започна да си представя какво може да поиска, макар да си даваше сметка, че сигурно ще се наложи да почака малко. В собствения си дом госпожа Тарант също стана пълнокръвен образ – беше пошло същество извън всякакво съмнение. Олив Чансълър презираше пошлостта, имаше усет към нея и я долавяше дори у близките си, нерядко, с поруменели бузи, дори у Аделайн. Всъщност на моменти усещаше пошлост у всички освен у госпожица Бърдзай (у която нямаше нищо подобно, тя беше същинска антика) и у най-бедните и най-смирени хорица. Колкото и да е странно, само най-усърдните труженици бяха лишени от този недостатък. Госпожица Чансълър щеше да е много по-щастлива, ако движението, което я интересува, се осъществяваше само от хора, които ѝ допадаха, и ако революциите не започваха винаги от човешката същност – от вътрешните сблъсъци, жертви и екзекуции. За жалост, общата цел, колкото и възвишен да е резултатът от нея, не прави обществото безлично.

Закръглената госпожа Тарант се стори на гостенката си отекла и избелена. Лицето ѝ сякаш покрито със слой захабен лак, възредичката ѝ коса беше прибрана на кок на тила с провесени букли покрай ушите. Нямаше вежди и гледаше втренчено като восъчна фигура. Когато говореше и настояваше на своето, а тя все настояваше на нещо, лицето ѝ се кривеше и се мръщеше, опитваше се да изрази неизразимото, което в крайна сметка се оказваше едното нищо. Притежаваше някак печална елегантност, стараеше се да се държи поверително и изглеждаше така, сякаш иска да установи тайно съглашение, за да попита гостенката си дали ще приеме парче ябълков сладкиш. Беше облечена с лека наметка, която напомняше на дъждобрана на съпруга ѝ – ако се извърнеше към дъщеря си или заговореше за нея, дрехата ѝ придаваше вид на някаква жрица на майчинството. Стараеше се да поддържа разговора в русло, което да ѝ даде възможност да задава внезапни и несвързани въпроси на Олив, най-вече дали познава водещите дами (според израза на госпожа Тарант) не само в Бостън, но и в други градове, които беше посещавала по време на скиталчеството си. Олив познаваше някои от тях, за други дори не беше чувала, но се подразни и се престори, че не познава никого (съзнаваше, че за пръв път ѝ се налага да лъже толкова), което силно смути стопанката на дома – та нали въпросите ѝ бяха съвсем простички и искрени, без никакви задни мисли и без връзка с новите истини!