Читать «Бостънци» онлайн - страница 58

– Господин Рансъм я намира за ужасно очарователна. Защо не ме запозна? Само за себе си ли си решила да я пазиш?

Олив безмълвно спря очи върху госпожа Луна. После рече:

– Воалетката ти е накриво, Аделайн.

– Искаш да кажеш, че изглеждам като чудовище, така ли! – възкликна Аделайн и застана пред огледалото, за да оправи непокорната тъкан.

Госпожица Чансълър така и не покани Рансъм да седне, явно очакваше той скоро да си тръгне. Вместо това обаче гостът отново зачекна въпроса за Верена и я попита дали очаква момичето отново да излезе пред публика и дали ще тръгне да обикаля като госпожа Фариндър.

– Да излезе пред публика! – повтори Олив Чансълър. – Не допускате ли, че този чист глас трябва да звучи тихо?

– Тихо ли, не! В никакъв случай – гласът ѝ е толкова прекрасен! Ала не бива и да се извисява до крясък, не бива да се напъва, да дрезгавее и да се съсипва. Тя не бива да прилича на другите. Трябва да продължи да се отличава.

– Да се отличава ли? – попита госпожица Чансълър. – При положение че ние ще се грижим за нея, ще се сплотяваме край нея, ще се молим за нея! – попита тя подигравателно. – Ако съумея да ѝ помогна, ще се превърнем в мощна сила в подкрепа на доброто.

– Или в шарлатанска сила, скъпа ми госпожице Олив! – отрони се от устните на Базил, макар да си беше обещал да не "дразни" домакинята си, която беше видимо напрегната. Изрече го обаче тихо и дружелюбно, а оскърбителната дума беше поднесена по-нехайно и с усмивка. Тя се отдръпна от него заднишком, сякаш я беше избутал.

– Това вече наистина беше безразсъдно – отбеляза госпожа Луна, докато оправяше панделките си пред огледалото.

– Надали бихте се намесвали, ако съзнавахте колко слабо ни разбирате – каза госпожица Чансълър на Рансъм.

– Кого имате предвид – всички представителки на възхитителния ви пол? – попита той. – Вас със сигурност не ви разбирам, госпожице Олив.

– Елате с мен и ще ви обясня всичко за нея пътьом – покани го госпожа Луна, която приключи с тоалета си.

Рансъм подаде ръка за сбогом на домакинята си, но Олив пренебрегна жеста му. Не желаеше да я докосва.

– Ако искате да я представите пред публика, доведете я в Ню Йорк – каза той и се постара да звучи все така дружелюбно.

– В Ню Йорк имате мен – не ви трябва никой друг! – подметна госпожа Луна кокетно. – Вече реших да прекарам зимата там.

Олив Чансълър погледна първо единия, после другия си роднина, единия по-близък, другия по-далечен, но и двамата еднакво враждебни към нея, и реши, че за нея вероятно ще е по-безопасно да ги свърже. За пръв път ѝ хрумваше такава идея, а фактът, че това прозрение я осени мигновено, издава колко силно бе притеснението ѝ.

– Ако я доведа в Ню Йорк, няма да спра дотам – отбеляза тя с надеждата да прозвучи загадъчно.

– Говориш като импресарио. Наистина ли възнамеряваш да се захванеш с подобно нещо? – попита госпожа Луна.

Рансъм нямаше как да не забележи, че госпожица Чансълър не се ръкува с него, и това го засегна. Поспря с ръка върху бравата, преди да напусне стаята.