Читать «Бостънци» онлайн - страница 49

– Да, струва ми се, че наистина е сила. Ако не беше, нямаше да съм способна да направя нищо подобно!

– Толкова сте простодушна, същинско дете – отбеляза Олив Чансълър. Това беше истината и тя искаше да я изкаже бързо и без заобикалки, защото това щеше да ги сближи. Искаше ѝ се да стигнат дотам. Изпълваше я такова нетърпение, че след няма и пет минути, откакто момичето беше влязло в стаята, Олив мина право на въпроса – заразпитва я, прекъсвайки сама себе си, прекъсвайки целия разговор: – Ще ми станете ли приятелка, най-добрата ми приятелка, най-близката на света за вечни времена? – Лицето ѝ преливаше от настойчивост и нежност.

Верена се засмя весело и без никакво смущение или объркване.

– Може би ви харесвам твърде много.

– Разбира се, че ми харесвате твърде много! Когато харесвам някого, винаги го харесвам твърде много! Но дали вие ме харесвате, разбира се, е друг въпрос – додаде Олив Чансълър. – Трябва да почакаме, да, нека почакаме. Умея да бъда търпелива, когато държа на нещо. – Тя протегна ръка към Верена и жестът беше толкова приятен и уверен, че момичето инстинктивно положи в нея собствената си длан. И така, хванати за ръце, двете млади жени седяха, вперили поглед една в друга. – Толкова много неща искам да ви попитам – каза Олив.

– Ами не мога да ви разкажа много, освен как татко работеше с мен – отговори Верена с чистосърдечие, в сравнение с което скромността би изглеждала като претенция.

– Не се интересувам от баща ви – отвърна Олив Чансълър много сериозно и уверено.

– Той е много добър – простичко изтъкна Верена. – И е невероятно магнетичен.

– Не става дума нито за баща ви, нито за майка ви. Не мисля за тях. Нужна сте ми само вие – такава, каквато сте.

Верена сведе поглед. "Такава, каквато бях вчера", помисли си тя.

– Искате да се откажа от всичко ли? – попита тя с усмивка.

Олив Чансълър за миг притаи дъх, сякаш от болка, после с треперещ глас отговори измъчено:

– О, как бих могла да ви моля да се откажете? Аз ще се откажа... ще зарежа всичко!

Все още под впечатлението на прекрасния интериор на домакинята си и на думите на майка си относно състоянието на госпожица Чансълър и за положението ѝ в бостънското общество, Верена наново отклони вниманието си и огледа обстановката, чудейки се каква би била ползата от такова себеотрицание. О, не, дано не се отказва от нищо – поне не преди тя, Верена, да е успяла да разгледа всичко. Имаше усещането обаче, че засега няма да получи друг отговор освен природната настойчивост на госпожица Чансълър, силните чувства, под чийто напор тя внезапно възкликна, сякаш в нервния екстаз на очакването:

– Но ние трябва да почакаме! Защо обсъждаме това? Трябва да почакаме! Всичко ще бъде наред – добави тя спокойно и много нежно.

Впоследствие Верена се чудеше защо не се беше изплашила от нея, защо всъщност не беше станала и не беше избягала от стаята. Само че плахостта и предпазливостта не бяха в характера на тази млада жена, тя още не познаваше страха. Знаеше твърде малко за света, за да се отнася с недоверие към внезапните изблици на въодушевление, а дори да я измъчваше подозрение (както диктува обичайният здрав разум), то беше неоснователно – че тази ексцентрична привързаност ще бъде мимолетна. Самата тя не бе в състояние да изпитва подобно нещо, защото лицето на госпожица Чансълър грееше и подсказваше, че ако тя изпитва такова чувство, то може да изпепели обекта и самата нея, но никога няма да изпепели самото себе си. Верена все още не се усещаше изпепелена, чувстваше само приятна топлота. Освен това тя също мечтаеше за приятелство, макар че не това беше най-лелеяната ѝ мечта, ала след като съдбата ѝ го поднасяше, не биваше да се отказва. Тя никога не се ограничаваше.