Читать «Болестта на самотния вожд» онлайн - страница 3

те сграбчат за косите и да те завлекат на дъното. За тези реки, рекоха всички вкупом, ми трябвало кану. Трети пък разказа за невижданите от жив човек бури, когато звездите се посипвали от небето като дъжд, а земята широко се озъбвала в безброй пукнатини, през които реките се втурвали от сърцето й.във всички посоки. Тогава тези, които бяха насядали край мен, вдигнаха нагоре ръце и високо заридаха, а онези отвън ги чуха и заридаха още по-високо. И както те ме смятаха за мъртъв, така и аз си мислех, че съм мъртъв. Не знаех кога, нито как, но знаех си, че съм наистина умрял.

И Окиакута, майка ми, положи до мен парката ми от катерича кожа. До нея положи и парката от еленова кожа, и дъждобрана от тюленови черва, и муклуките1 ми за дъждовно време, та на душата ми да й е топло и сухо по дългия й път. После някой спомена за стръмен хълм, обрасъл с трънаци и бодливи храсти, и тя донесе дебели мокасини, та да ми е лесно да вървя.

И когато старейшините разказаха за грамадните зверове, които трябва да убия, младежите положиха до мен най-здравия ми лък и най-правите стрели, бойната ми тояга, копието и ножа ми. А когато старейшините разказаха за мрака и тишината на огромните пространства, които трябва да преброди душата ми, майка ми занарежда още по-високо и хвърли още пепел върху главата си.

А момичето Касаан се промъкна вътре, много плаха и безмълвна, и пусна малка торбичка върху вещите за пътуването ми. А в малката торбичка, знаех, имаше кремък и огниво и добре изсушена прахан за огньовете, които трябваше да накладе душата ми. Бяха избрани и одеялата, с които щяха да ме увият. Подбраха и робите, които щяха да бъдат убити, та да може душата ми да си има спътници. Седмина щяха да са робите, понеже баща ми бе богат и могъщ и аз, неговият син, трябваше да бъда

——

Ескимоски ботуши от тюленова кожа. Б. пр.

погребан както подобава. Тези роби бяха пленници от войната с мукумуките, които живеят надолу по Юкон. На другия ден Сколка, шаманът, щеше да ги убие един по един, та душите им да поемат заедно

с моята по незнайния път през Неизвестното. Между другото те щяха да носят кануто ми, докато стигнем голямата река с бързеи от лоша вода. А по-нататък нямаше да продължат, тъй като кануто е о тясно, а пък те щяха да са свършили работата си и затова щяха да останат и завинаги да вият в мрачния и безкраен лес. и

И като се загледах в хубавите си топли дрехи, в одеялата и бойните оръжия, и като си помислих за седемте роба, които щяха да бъдат убити,ме обзе гордост, че ще имам такова погребение, и знаех, че сигурно много мъже ми завиждат. А баща ми. Видрата, през цялото време седеше мълчалив и мрачен. И през целия този ден, и през цялата нощ хората пееха песента на моята смърт и удряха тъпаните, докато започна да ми се струва, че съм наистина умрял хиляди пъти.

Но на сутринта баща ми се изправи и заговори. През целия си живот, каза той, е бил воин, както всички знаели. Също така всички знаели, че е по-голяма чест да умреш с оръжие в ръка, отколкото върху меките кожи край огъня. И понеже аз тъй или инак съм щял да умра, по-добре било да потегля срещу мукумуките и да бъда убит. Така съм щял да заслужа чест и слава и да стана вожд в сетната обител на мъртвите, а и баща ми, Видрата, нямало да доживее дните си в безчестие. Затова той заповяда да се събере боен отряд и да се приготви да отплава надолу по реката. И когато стигнем до мукумуките, аз трябваше да изляза напред сам, да се престоря, че ги нападам, и така да намеря смъртта си.