Читать «Болестта на самотния вожд» онлайн - страница 2

Самотния вожд закима в потвърждение.

— Мугсак казва истина. След тази случка главата ми беше добре, и не беше. Защото плътта оздравя и раната зарасна, ама болестта пак си остана отвътре. Когато ходех, нозете ми се разтреперваха, а когато погледнех срещу светлината, очите ми се насълзяваха. И когато отворех очи, светът отвън се въртеше ли въртеше, а когато затворех очи, главата ми отвътре се въртеше и въртеше и всички неща, които бях виждал някога, се въртяха и въртяха в главата ми. А над очите усещах силна болка, сякаш все ме притискаше нещо тежко или пък имаше здраво стегнат обръч, от който много боли. И речта ми бе бавна, и аз дълго чаках всяка вярна дума да дойде на езика ми. А когато не чаках дълго, се тълпяха какви ли не думи и ст устата ми излизаше безсмислен брътвеж. Много болен бях и когато баща ми, Видрата, доведе при мен момичето Касаан…

— А тя бе млада и здрава, моя сестрина дъщеря — обади се Мутсак. — Със силни бедра бе Касаан, създадена да ражда деца, и с прави крака бе, и бързонога. Правеше по-хубави мокасини, отколкото коя да е от всички други девойки, а въжетата от лико, изплетени от нея, бяха най-здрави. В очите й имаше усмивка, а върху устните й — смях, не бе сприхава по нрав и не забравяше, че мъжете повеляват, а жените винаги се подчиняват.

— Та, както казвам, бях много болен — подхвана отново Самотния вожд. — И когато баща ми Видрата, доведе при мен момичето Касаан, рекох им, че по-добре ще е да ме приготвят за погребение, а не за сватба. Тогава лицето на баща ми потъмня от гняв и той каза, че желанието ми ще бъде изпълнено, и заповяда да ме приготвят за смъртта, мен, все още живия, сякаш съм вече мъртъв…

— А нашият народ не постъпва така, о, бели човече — обади се Мутсак. — Знай, че тези неща, кои го направиха със Самотния вожд, по обичай се правят само с мъртвите. Но Видрата беше много разгневен.

— Да — каза Самотния вожд. — Баща ми, Видрата, беше човек, за когото реченото бе все едно сторено. И той заповяда цялото племе да се събере пред моето типи. А когато се събраха, заповяда им да оплачат сина му, който е мъртъв…

— И пред типито те запяха песента на смъртта:

О-о-о-о-о-о-ахаахааичклу-кукичклу-кук — изви глас Мутсак, така добре имитирайки оплаквачите, че по гърба ме полазиха мравки и целият настръхнах от съчувствие.

— А вътре в типито — продължи Самотния вожд майка ми начерни лицето си със сажди и хвърли пепел върху главата си, и ме заоплаква, сякаш вече бях мъртъв; защото нали така бе заповядал баща ми. И тъй, Окиакута, майка ми, шумно занарежда, като се удряше в гърдите и скубеше косите си. Същото правеха и Хуниак, сестра ми, и Сийната, сестрата на майка ми, и от този шум силно ме заболя главата, и аз почувствувах, че наистина ще умра, и то веднага.

А старейшините на племето се скупчиха край постелята ми и заговориха за пътя, по който трябва Да поеме душата ми. Един разказа за безкрайните

непроходими лесове, където, ридаейки, бродели прокълнати души и където можело да се залутам и аз, без някога да стигна до края. Друг разказа за големите реки с бързеи от лоша вода, където зли духове пищели и протягали безформените си ръце, за да