Читать «Блудната дъщеря» онлайн - страница 66

С наближаването на времето да напусне Чикаго започваше да разбира все повече до каква степен е зависела от мис Тредголд. Събра багажа си в три големи куфара, където намериха място и всички нови дрехи, които си бе купила по време на пътуването в Европа. Майка й, която изглеждаше много елегантна в последния костюм на Шанел, я откара до гарата. Когато се качи във влака, Флорентина внезапно си даде сметка, че за първи път тръгва нанякъде, без да познава никого на мястото, към което се е запътила.

Когато пристигна в Бостън, Нова Англия бе обагрена в прекрасните септемврийски контрасти на кафяво и зелено. Стар жълт училищен автобус чакаше на гарата, за да закара студентите до кампуса. Докато древната машина пресичаше река Чарлз, Флорентина погледна през задния прозорец и видя как слънцето проблясва зад купола на щатския парламент. Няколко платноходки се носеха по вълните, осем студенти ентусиазирано гребяха срещу течението, а един възрастен мъж караше колело по алеята покрай брега и крещеше заповеди през мегафон. Когато автобусът спря в двора на Радклиф, някаква жена на средна възраст, облечена в традиционните за университета дрехи, събра новопристигналите и ги въведе в залата „Лонгфелоу“. Там им бе обяснено в кое общежитие ще живеят през първата година и бяха разпределени по стаи. Флорентина се оказа в стая 7 в Уитман Хол. Една второкурсничка й помогна да отнесе багажа си, след което я остави да се настани.

Помещението миришеше така, сякаш бояджиите бяха приключили ремонта вчера. Ясно беше, че ще й се наложи да споделя стаята с две други момичета — имаше три легла, три шкафчета, три писалища, три настолни лампи, три възглавници, три комплекта чаршафи и одеяла — както пишеше в списъка, закачен на вътрешната страна на вратата. Тъй като от съквартирантките й нямаше и следа, тя избра най-близкото до прозореца легло и започна да разопакова багажа си. Тъкмо отваряше последния куфар, когато вратата се отвори и в стаята се вмъкна едно огромно туловище.

— Здрасти — разнесе се глас, който приличаше повече на корабна сирена, отколкото на глас на първокурсничка в Радклиф. — Казвам се Белла Хеламан. От Сан Франциско съм.

Стиснаха си ръцете и Флорентина тутакси съжали, но въпреки това се усмихна на високото метър и осемдесет момиче, което тежеше сигурно над деветдесет килограма. Белла приличаше на контрабас, а гласът й бе като на туба. Закрачи из стаята.

— Знаех си, че леглото ще ми е малко — бяха следващите й думи. — Директорката правилно ме предупреди да подам документи за мъжкия колеж.

Флорентина избухна в смях.

— Няма да ти е толкова смешно, като те държа будна по цяла нощ. Така се въртя и се мятам, че ще се почувстваш като на борда на кораб — предупреди Белла и отвори прозореца над леглото на Флорентина, за да пусне в стаята студения бостънски въздух. — Тук по кое време се вечеря? Не съм хапвала свястно, откакто напуснах Калифорния.

— Нямам представа, но го пише в червената книга — каза Флорентина и започна да прелиства своето копие, докато не стигна до „Време за хранене“. — Вечеря — от шест и половина до седем и половина.