Читать «Блудната дъщеря» онлайн - страница 29

На следващата сутрин Флорентина стана, поздрави мис Тредголд с bonjour и изчезна в банята. След като нахрани Елинор, която сякаш поглъщаше повече от самата нея, Флорентина прочете в „Чикаго Трибюн“ за конференцията между ФДР и Чърчил за капитулацията на Италия и с радост съобщи на майка си, че това означава скорошно завръщане на папа.

Зофя каза, че се надява да е права, и забеляза пред мис Тредголд, че Флорентина изглежда много добре.

— Хареса ли ти във Вашингтон, скъпа?

— Много, мамо. Мисля, че някой ден ще живея там.

— Защо, Флорентина? Какво ще правиш във Вашингтон?

Флорентина вдигна глава и погледна мис Тредголд в очите. Поколеба се няколко секунди, след което се обърна към майка си.

— Не зная. Просто си помислих, че Вашингтон е хубав град. Бихте ли ми подали мармалада, мис Тредголд?

5.

Флорентина не беше сигурна каква част от ежеседмичните й писма стигат до баща й, защото трябваше да минат през центъра в Ню Йорк за проверка, преди да бъдат изпратени там, където в момента се намираше майор Розновски.

Отговорите идваха нередовно, понякога Флорентина получаваше по три писма седмично, след което — нито думичка цели три месеца. Ако изминеше цял месец без писма, започваше да си мисли, че баща й е убит в някое сражение. Мис Тредголд й обясни, че това е невъзможно, тъй като армията винаги изпраща уведомителна телеграма, в която на получателите се съобщава, че техният близък е загинал или изчезнал. Всяка сутрин Флорентина първа слизаше до пощенската кутия и търсеше писмо от баща си или ужасяващата телеграма. Често се случваше някои думи в писмата на баща й да са зачеркнати с плътно черно мастило. Опитваше се да ги разглежда срещу лампата в кухнята, но въпреки това не можеше да разчете написаното. Мис Тредголд й каза, че това се прави за безопасността на баща й, тъй като би могъл, без да иска, да напише нещо, което да е от полза на врага — ако случайно писмото попадне в неподходящи ръце.

— Но защо им е на германците да се интересуват от това, че съм на второ място по геометрия? — недоумяваше Флорентина.

Мис Тредголд подмина въпроса и я попита дали е свършила със закуската.

— Бих искала още едно препечено хлебче.

— Филийка, дете. Нали виждаш, че хлебчето е нарязано.

Всеки шест месеца мис Тредголд вземаше възпитаницата си и Елинор и ги водеше на Мънроу стрийт. Там Флорентина сядаше на един висок стол с кучето до нея и се усмихваше пред светкавицата, за да може майор Розновски да гледа как дъщеря му и лабрадорът растат.

— Не можем да допуснем като се върне да не познае собствената си дъщеря, нали? — изтъкваше мис Тредголд.

Флорентина написваше възрастта си и възрастта на Елинор на гърба на снимката, а в придружаващото писмо разказваше подробности за напредъка си в училище, за това как й харесва тенисът и плуването през лятото и футболът и баскетболът през зимата, а също така как лавиците на библиотеката са запълнени с неговите кутии от пури, в които държи пеперудите, хванати в чудесната мрежа — подарък от мама за Коледа. Добавяше също как мис Тредголд упоила пеперудите с хлороформ, преди да ги забодат на иглите, и че определила всяка от тях с латинското й наименование; как мама влязла в някакъв благотворителен комитет и в Полската лига на жените; как отглежда зеленчуци в градината и как двете с Елинор не харесват недостига на месо, но пък за сметка на това тя харесва хляба и масления пудинг, а Елинор предпочита хрупкавите бисквити. Всяко писмо неизменно завършваше с „Моля те, ела си утре вкъщи“.