Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 9

— Когато те намерил, ти си владеел положението и той се върна тук пръв, но съвсем малко преди теб. Не чух никакви подробности. Кажи ми какво точно правеше?

Селдън вдигна рамене:

— Видях едно незаконно събрание, Дорс, и го разтурих. Университетът би имал големи разправии, ако не го бях сторил.

— И на теб остана да го предпазиш? Хари, ти вече не си извъртач. Ти си…

Той бързо вметна:

— Старец?

— Казах извъртач. На четиридесет си. Как се чувстваш?

— Добре… малко вдървен.

— Отлично си го представям. Някой ден, както се правиш на млад хеликонски атлет, ще си счупиш ребрата. Хайде, разправи ми.

— Ами споменах ти как Амарил ме предупреди, че Демерцел е загазил заради демагогството на Джоу-Джоу Джоуранъм.

— Джоу-Джоу. Да, за това знам. Какво е онуй, дето не го знам? Какво се случи днес?

— На полето имаше митинг. Един поддръжник на Джоу-Джоу на име Намарти говореше на хората…

— Намарти е Гембъл Дийн Намарти, дясната ръка на Джоуранъм.

— Е, значи ти знаеш повече от мен. Във всеки случай той говореше на голяма тълпа без разрешение и аз си помислих, че се надява да предизвика някакви размирици. За тях това е като хляба насъщни и ако успее дори временно да затвори университета, ще обвини Демерцел в нарушаване на академичната свобода. Доколкото разбирам, него го обвиняват за всичко. Така че ги спрях. Разкарах ги без каквито и да било усложнения.

— Изглежда се гордееш.

— Защо не? Не е толкова зле за мъж на четиридесет.

— Затова ли го направи? Да провериш статуса си на четиридесетгодишен?

Селдън замислено набра менюто за вечеря и рече:

— Не. Всъщност се тревожех, че университетът ще си има разправии без нужда. Притеснявах се и за Демерцел. Боя се, че Юговите приказки за опасността са ме впечатлили повече, отколкото си мислех. Глупаво е, Дорс, защото разбирам, че Демерцел умее и сам да се погрижи за себе си. Не мога да обясня това нито на Юго, нито на друг, освен на теб.

Той дълбоко си пое дъх:

— Учудващо е какво удоволствие изпитвам, че с тебе мога да говоря на тази тема. Ти, аз и Демерцел знаем, но никой друг не знае — поне никой, за когото да се сещам, — че Демерцел е недосегаем.

Дорс докосна един бутон на вдълбаното в стената табло и секторът за хранене в техния апартамент се озари от мека прасковена светлина. Двамата с Хари отидоха до масата, която вече бе подредена: лен, кристал, прибори. Щом седнаха, вечерята започна да пристига — по това време на денонощието нямаше продължително забавяне — и Селдън го възприе като нещо съвсем нормално. Отдавна беше привикнал към общественото положение, направило ненужно участието им в общите вечери.

Селдън бе придобил вкус за подправките, които бяха почнали да харесват при престоя си в Микоген — единственото, което не ги отвращаваше в този странен, мъжкарски, просмукан от религията, живеещ с миналото си сектор. Дорс внимателно запита:

— Какво искаш да кажеш с това „недосегаем“?

— Хайде, скъпа, Демерцел може да променя емоциите. Не си го забравила. Ако Джоуранъм стане наистина опасен, той може да бъде — Хари Селдън направи неопределен жест с ръце — променен; накаран да мисли другояче.