Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 4

Юго Амарил се изчерви:

— Гледаш много отвисоко, Хари. Сигурно си чувал за Джоу-Джоу Джоуранъм?

— Естествено. Демагог… Чакай, откъде беше той? Не е ли от Нишая? Съвсем маловажен свят. Козевъдство. Висококачествени сирена.

— Точно така, само че не е просто демагог, ами ръководи силно движение, което става все по-силно. Настоява, че се бори за социална справедливост и за по-голямо участие на народа в политиката.

— Хм — каза Селдън. — Това съм го чувал. Лозунгът му е: „Управлението принадлежи на хората.“

— Не е точно тъй, Хари. „Управлението са хората.“

Селдън кимна:

— Е, знаеш ли, тази мисъл почти ми харесва.

— И на мен. Бих я подкрепил, ако Джоуранъм наистина й вярва. Само че той я използва просто като стъпало. За него това е пътека, не цел. Иска да се отърве от Демерцел, а после няма да му е трудно да манипулира Клеон. Накрая Джоуранъм сам ще седне на трона и той ще бъде хората. Разказвал си ми, че в историята на Империята е имало доста такива епизоди, но днес Империята е по-слаба и по-нестабилна от обичайното. Един удар, който в по-ранните столетия само би я разлюлял, сега може да я разбие. Тя ще се хвърли в гражданската война и никога не ще се възстанови, а пък ние няма да разполагаме с психоисторията, за да ни каже какво трябва да бъде направено.

— Да, разбирам те, обаче едва ли е толкова лесно да се отървеш от Демерцел.

— Не знаеш колко силен е станал Джоуранъм.

— Няма значение колко силен е станал — някаква мисъл засенчи челото на Селдън. — Чудя се защо на родителите му им е хрумнало да го кръстят Джоу-Джоу. В подобно име има нещо хлапашко.

— Родителите му нямат нищо общо тук. Истинското му име е Ласкин и е твърде разпространено на Нишая. Той сам си е избрал Джоу-Джоу, вероятно по първата сричка на своята фамилия.

— Значи е още по-голям глупак, не мислиш ли?

— Не, не мисля. Неговите привърженици го скандират — „Джоу… Джоу… Джоу… Джоу…“ — до сто и едно и обратно. То ги хипнотизира.

— Е — забеляза Селдън, като се обърна към компютъра си и нагласи многомерната симулация, която бе създал, — ще видим какво ще стане.

— Как можеш да си толкова спокоен? Казвам ти, че е надвиснала опасност.

— Няма такова нещо — рече Селдън и погледът му внезапно стана стоманен, а гласът — рязък. — Липсват ти всички факти.

— Кои факти ми липсват?

— Ще го обсъдим някой друг път, Юго. Засега продължавай да работиш и ме остави аз да се безпокоя за Демерцел и за състоянието на Империята.

Устните на Амарил се присвиха, но навикът да се подчинява на Селдън беше силен.

— Добре, Хари.

Ала навикът да се подчинява не бе изключително силен. На вратата той се обърна и каза:

— Правиш грешка, Хари.

Селдън леко се усмихна:

— Не мисля така, обаче чух предупреждението ти и няма да го забравя. Всичко ще се подреди.

Но когато Юго Амарил излезе, усмивката на Селдън изчезна. Дали наистина всичко щеше да се подреди?

2

Макар да не забрави предупреждението на Амарил, Селдън не си даваше труд много да мисли за него. Четиридесетият му рожден ден бе дошъл и отминал — с обичайния психически удар.