Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 122
Айзък Азимов
Той влезе в стаята, където се угощаваха децата. Тя беше съвършено опразнена, ако се изключат дървените стойки, връз които бе сложена храната. Щом го зърнаха, малчуганите се втурнаха към него, защото знаеха кой е причината за угощението, и Селдън се опита да се отскубне от протегнатите им пръстчета.
— Чакайте, деца, чакайте — каза. — Дръпнете се сега назад.
Извади от джоба си малък компютъризиран робот и го остави на пода. В една Империя без никакви роботи можеше да разчита, че механизмът ще предизвика облещване. Той имаше очертанията на дребно космато животинче, но също и способността да променя внезапно формата си (като всеки път изтръгваше писъци или детски смях), а заедно с нея се променяха звуците и движенията му.
— Гледайте го — поръча професорът, — играйте си с него и се помъчете да не го счупите. По-нататък ще има по един за всекиго от вас.
Измъкна се в коридора към главната зала и усети, че Уонда го е последвала.
— Деди — рече тя.
Естествено внучката беше нещо по-друго. Той се приведе и я вдигна високо във въздуха, превъртя я и я остави на земята.
— Добре ли се забавляваш, Уонда? — попита.
— Да — каза момичето, — обаче не влизай в тази стая.
— Защо, Уонда? Това е моята стая. Това е кабинетът, в който работя.
— Тук сънувах лошия сън.
— Знам, но нали приключихме с тоя случай? — поколеба се, сетне поведе малката към едно от креслата край стената. Седна и я сложи в скута си. — Уонда — промълви, — сигурна ли си, че е било сън?
— Мисля, че бе сън.
— Наистина ли беше заспала?
— Мисля, че да.
Изглежда, не й бе приятно да говори за това и Селдън реши да я пусне да си ходи. Нямаше смисъл да я разпитва повече.
— Дали е било сън, или не, ала е имало двама мъже и те са си говорели за синдром на лимонада, нали?
Уонда кимна неохотно.
— Уверена ли си, че ставаше дума за лимонада? — рече Селдън.
Уонда пак кимна.
— Дали не са казали нещо друго, а ти да си помислила, че са казали лимонада?
— Казаха лимоната.
Трябваше да се задоволи с този отговор.
— Добре, Уонда. Бягай сега да се забавляваш. Забрави съня.
— Да, деди — щом неприятният въпрос отпадна, тя моментално се разведри и хукна да се присъедини към другите.
Селдън тръгна да търси Манела. Доста време му отне да я намери, защото на всяка крачка го спираха, поздравяваха и заговаряха.
Накрая я зърна в далечината. Мърморейки: „Извинете… Извинете… Трябва да видя един… Извинете…“, той с мъка си проби път до нея.
— Манела — рече и я дръпна към себе си, като механично се усмихваше на всички страни.
— Да, Хари — каза тя. — Нещо не е наред ли?
— Сънят на Уонда.
— Само не ми разправяй, че тя още говори за него.
— Да, ама продължава да се безпокои. Слушай, нали тук има лимонада?
— Разбира се, децата я обожават. Пуснах две дузини различни микогенски вкусови зрънца в много малки чаши с различна форма и дечурлигата ги пробват една след друга да видят коя е най-вкусната. И възрастните я пият. Аз също. Защо не я опиташ, Хари? Чудесна е.