Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 105
Айзък Азимов
— Е, Манела, какво става?
Жената само кимна:
— Ще трябва тя да ти каже.
Селдън се отпусна на стола и потупа коленете си:
— Ела, Уонда. Седни и ми разправи какво те тревожи.
Малката се подчини, пошава леко и после призна:
— Страх ме е.
Той я прегърна с една ръка:
— Няма защо да те е страх от твоя стар дядо.
Манела направи гримаса:
— Думата е лоша.
Селдън я погледна изотдолу:
— Дядо?
— Не, стар.
Това сякаш отприщи бента. Уонда заплака:
— Дядо, ти си стар!
— Сигурно. На шестдесет съм — той приближи лицето си към лицето на Уонда и прошепна: — И на мен не ми харесва, дете. Затова съм щастлив, че ти си само на седем и караш осмата.
— Косата ти е бяла, деди.
— Не винаги е била такава. Побеля едва напоследък.
— Бялата коса показва, че ти ще умреш, деди.
Селдън беше потресен. Той рече на Манела:
— Какво значи туй?
— Не знам, Хари. Има си някаква идея.
— Сънувах лош сън — вметна Уонда.
Селдън се прокашля:
— От време на време всички сънуваме по някой лош сън, Уонда. Това е хубаво, защото лошите сънища ни избавят от лошите мисли и после се чувстваме по-добре.
— Сънувах, че ще умреш, дядо.
— Знам, знам. Сънищата могат да бъдат и за смъртта, но така не стават по-важни. Я ме погледни. Не забелязваш ли колко съм свеж… и приветлив… и усмихнат? Приличам ли ти на умиращ? Кажи.
— Н-не.
— Ето, виждаш ли? Хайде сега иди да играеш и забрави тая работа. Просто ще имам рожден ден и всички ще изкарат чудесно. Върви, миличка.
Уонда излезе с повишено настроение, обаче Селдън направи знак на Манела да остане.
2
— Откъде мислиш е хрумнало това на Уонда? — каза Селдън.
— Хайде, Хари. Не помниш ли, че тя имаше салвански гекон, който умря? Бащата на един от нейните приятели загина при катастрофа и през цялото време малката гледа по холовизията как хората издъхват. Няма начин да оградиш така едно дете, че то да не осъзнава смъртта. А и аз не бих искала да ограждам Уонда. Смъртта е крайно съществена част от живота и тя трябва да го научи.
— Нямам предвид смъртта изобщо, Манела. Имам предвид точно моята смърт. Кой й го е пъхнал в главата?
Манела се поколеба. Наистина бе много привързана към Хари Селдън. Помисли си: „Кой ли не, само че как да ти кажа?“
Само че как пък можеше да не му каже? Така че тя рече:
— Хари, ти самичък си й го пъхнал в главата.
— Аз?
— Разбира се, ти от месеци говориш, че ставаш на шестдесет и непрекъснато се оплакваш, че остаряваш. Единствената причина хората да организират този празник е да те ободрят.
— Не е шега да навършиш шестдесет — важно забеляза Селдън. — Почакай, почакай! Сама ще разбереш.
— Да, ако имам късмет. Някои не стигат до шестдесетте. Както и да е, ако говориш само за това, че ставаш на шестдесет и си стар, накрая можеш да изплашиш едно впечатлително момиченце.
Хари Селдън въздъхна и придоби загрижен вид:
— Съжалявам, но не ми е леко. Виж ми ръцете. Започват да се покриват с петна и скоро ще се разкривят. Вече почти нищо не умея да направя като извъртач. Сигурно едно дете може да ме повали на колене.
— И с какво това те различава от останалите шестдесетгодишни? Във всеки случай мозъкът ти работи както винаги. Колко пъти си казвал, че той е най-важният?