Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 105

— Е, Манела, какво става?

Жената само кимна:

— Ще трябва тя да ти каже.

Селдън се отпусна на стола и потупа коленете си:

— Ела, Уонда. Седни и ми разправи какво те тревожи.

Малката се подчини, пошава леко и после призна:

— Страх ме е.

Той я прегърна с една ръка:

— Няма защо да те е страх от твоя стар дядо.

Манела направи гримаса:

— Думата е лоша.

Селдън я погледна изотдолу:

— Дядо?

— Не, стар.

Това сякаш отприщи бента. Уонда заплака:

— Дядо, ти си стар!

— Сигурно. На шестдесет съм — той приближи лицето си към лицето на Уонда и прошепна: — И на мен не ми харесва, дете. Затова съм щастлив, че ти си само на седем и караш осмата.

— Косата ти е бяла, деди.

— Не винаги е била такава. Побеля едва напоследък.

— Бялата коса показва, че ти ще умреш, деди.

Селдън беше потресен. Той рече на Манела:

— Какво значи туй?

— Не знам, Хари. Има си някаква идея.

— Сънувах лош сън — вметна Уонда.

Селдън се прокашля:

— От време на време всички сънуваме по някой лош сън, Уонда. Това е хубаво, защото лошите сънища ни избавят от лошите мисли и после се чувстваме по-добре.

— Сънувах, че ще умреш, дядо.

— Знам, знам. Сънищата могат да бъдат и за смъртта, но така не стават по-важни. Я ме погледни. Не забелязваш ли колко съм свеж… и приветлив… и усмихнат? Приличам ли ти на умиращ? Кажи.

— Н-не.

— Ето, виждаш ли? Хайде сега иди да играеш и забрави тая работа. Просто ще имам рожден ден и всички ще изкарат чудесно. Върви, миличка.

Уонда излезе с повишено настроение, обаче Селдън направи знак на Манела да остане.

2

— Откъде мислиш е хрумнало това на Уонда? — каза Селдън.

— Хайде, Хари. Не помниш ли, че тя имаше салвански гекон, който умря? Бащата на един от нейните приятели загина при катастрофа и през цялото време малката гледа по холовизията как хората издъхват. Няма начин да оградиш така едно дете, че то да не осъзнава смъртта. А и аз не бих искала да ограждам Уонда. Смъртта е крайно съществена част от живота и тя трябва да го научи.

— Нямам предвид смъртта изобщо, Манела. Имам предвид точно моята смърт. Кой й го е пъхнал в главата?

Манела се поколеба. Наистина бе много привързана към Хари Селдън. Помисли си: „Кой ли не, само че как да ти кажа?“

Само че как пък можеше да не му каже? Така че тя рече:

— Хари, ти самичък си й го пъхнал в главата.

— Аз?

— Разбира се, ти от месеци говориш, че ставаш на шестдесет и непрекъснато се оплакваш, че остаряваш. Единствената причина хората да организират този празник е да те ободрят.

— Не е шега да навършиш шестдесет — важно забеляза Селдън. — Почакай, почакай! Сама ще разбереш.

— Да, ако имам късмет. Някои не стигат до шестдесетте. Както и да е, ако говориш само за това, че ставаш на шестдесет и си стар, накрая можеш да изплашиш едно впечатлително момиченце.

Хари Селдън въздъхна и придоби загрижен вид:

— Съжалявам, но не ми е леко. Виж ми ръцете. Започват да се покриват с петна и скоро ще се разкривят. Вече почти нищо не умея да направя като извъртач. Сигурно едно дете може да ме повали на колене.

— И с какво това те различава от останалите шестдесетгодишни? Във всеки случай мозъкът ти работи както винаги. Колко пъти си казвал, че той е най-важният?