Читать «Бисерчето» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Бисерчето

„И минаваше през градове и села, като поучаваше и отиваше към Иерусалим. А някой Му рече: Господи, малцина ли са, които се спасяват? Той им рече: подвизавайте се да влезете през тесните врата; защото казвам ви, мнозина ще поискат да влязат и не ще смогнат.“

Когато слезе от трамвая на спирка Операта, тя видя на платното до тротоара голям мъжки портфейл. Стори й се невероятно, защото потокът от коли и хора тук е огромен, та едва ли е бил на земята повече от минута. Наведе се, взе го, отвори го, а когато надникна вътре, видя, че в него има много пари. Двама от чакащите на спирката също надникнаха и като видяха богатството, се ядосаха, че не са забелязали навреме портфейла. Единият даже протегна ръка и каза: „Дай да го занеса в полицията!“, но възрастната жена спокойно прерови другите прегради и видя шофьорска книжка, лична карта, служебни бележки, телефонни номера… „Всичко е наред, аз ще го занеса на стопанина!“ — усмихна се на онзи с протегнатата ръка. Той завъртя многозначително пръст в слепоочието си: „На нас ще разправяш, че ще занесеш… Е може, но без парите.“ — той още не можеше да си прости, че не е видял портфейла навреме, защото в това време на грабежи, убийства, насилия едва ли има човек, който ще намери пари и ще ги върне на собственика! Още повече бабето със скъпоценната находка изглеждаше от онези, които ровят в кофите за боклук — протрити обувки, полата й захабена, старомодна чантичка от времето на младостта й… Тя прибра намерената вещ, бързо тръгна към светофара и се скри в тълпата, втурнала се на зелена светлина.

…Беше към 18 часът, когато позвъни на входната врата на висока триетажна къща недалече от хотел „Плиска“ — това беше адресът от личната карта на Симеон Павлов, роден през 1942 г. в София. Домът явно беше частен, имаше хубава градина в двора и гаражи. Портата може би не беше заключена, ала жената не се опита да я отвори. Но прозорчето от стълбите се показа младата собственичка и попита непознатата кого търси. Като забеляза не особено представителния вид на възрастната, тя отрони хладно: „За какво ви е Симеон Павлов?“

„Тук ли живее?“ — отвърна вместо отговор. Как можеше да е сигурна, че той ще бъде човекът с изгубения портфейл.

След две минути до портата застана човек, сходен с този на снимката; беше висок, с прошарени коси, приятна външност, но някак напрегнат… Когато възрастната жена извади от чантичката си портфейла, непознатият извика: „Боже мой!“ Пое го, разтвори, видя документите и парите, ала не можеше да повярва на очите си: „Вие ли го намерихте?“ — попита и прегърнал жената, я въведе през входа.

„Да, бързах да дойда, защото съм сигурна, че се тревожите. Всичките ви най-важни документи и парите са тук…“

Той я поведе по стълбите. Видя обувките и износените й дрехи в гръб, отново погледна в преградата на парите, не успя да ги преброи, но разбра, че са толкова триста лева, приготвени да плати данъците…

Когато неочакваната гостенка се настани във фотьойла в хола, стопанинът я попита как се казва. „Християна“ — отвърна тя. „Вие нямате ли грижи?“ — попита я, защото не беше сигурен, че ако той намери толкова пари, ще върне всичките веднага.