Читать «Бестселър = 1 + 1/2 + 1 1/2 = 3» онлайн - страница 2

Грешки са правели и най-великите писатели. Шекспир, който обяснява какви помпони носят двамата веронци. Волтер, който казва: „И това ще отмине като кафето…“

Въобще грешките или поне мъничките недомислия са един постоянен спътник и на великия, и на не толкова великия писател. Разбира се, това не се отнася до поезията, ще каже някой. О, не, отнася се. Както и за лауреатите на Нобелова награда за литература, чийто носител за 1983 г. Уилям Голдинг описва как между момченцата, озовали се на пустинен бряг, има едно, което е късогледо, и с неговите очила те запалват огън: слънчевите лъчи естествено могат да се фокусират с очила за далекогледство, но не и с очила за късогледство!

Такива грешки или дребни несъответствия могат да интересуват единствено педантите.

Е, добре, струваше си да споменем грешките само заради едно: при Артър Хейли те липсват.

При него проучването на материала, документирането на фактите е поне толкова важно, колкото и описанието им. Май че е дори по-важно.

Хейли пише по един и същи начин независимо дали разказва за лекарското ежедневие („Окончателната диагноза“), за Гражданската авиация („Летище“), за правителствените кръгове („Във висшите среди“) или за автомобилната промишленост („Колела“).

Начинът се състои в следното: Хейли взема действуващи лица с такава мотивировка на поведението, че читателят да може да ги оприличи на себе си или на свои познати; тези лесни за разбиране характери да попадат в правдоподобни драматични ситуации, които са интересни за всеки. Освен това — една главна и няколко подчинени сюжетни линии, които се разгъват така, че да увлекат читателя.

Ако това беше всичко, щяхме да кажем: е, та то е до болка познато. Но Артър Хейли добавя още нещо: информация. Изобилна, достъпна. При това точна. Толкова информация, колкото романът може да побере. И след като прочетеш една книга на Хейли, знаеш неща, които не си знаел. Те не са кой знае какви. Но иначе не би ги научил, защото няма кой да ти ги разкаже тъй популярно и находчиво.

Има, разбира се, много по-големи писатели от Хейли. Образите му са толкова опростени, че са елементарни. Но едва ли някой може да го бие в документацията и информацията.

Схематичните му образи се появяват и изчезват. Онова, което държи книгата като едно цяло и не й позволява да се разпадне, е, че от първата до последната страница тя остава в определено професионално поприще.

След като Хейли не блести с кой знае какъв талант, а разчита главно на информацията, не може ли един лекар например да напише книга като тази? Нали медикът знае повече, отколкото Хейли ще научи за медицината в продължение на една-единствена година.

Не, като че ли не може (оставете го Кронин!). Лекарят винаги ще се бои да навлиза в неща, които той знае, а другите — не; бои се да не досади. Хейли не се бои — той е непрофесионалист и знае, че онова, което е интересно за него, ще интересува и нас. Има критерий кое е интересно. И ни създава илюзията, че сме запознати с една професия (чиста илюзия, разбира се!).