Читать «Белите ангели» онлайн

Паула Лайт

Белите ангели

Още в античната древност лекарите, лечителите са имали особен, възвишен статут. И как да не бъде така? Нали понякога познанията им, умовете им, вещите им ръце са единственото, което ни дели от ужасните болки, от страданието и смъртта? Затова в очите на човечеството тези, които лекуват, са жреци на живота, могъщи вълшебници и мъдреци, почти божества. Понякога забравяме, че са просто хора.

От хилядолетия до сега, преди да встъпят в длъжност, те тържествено произнасят Хипократовата клетва:

„В името на Аполон — лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва: …Ще запазя живота си чист и свещен, както моето изкуство…“

Чист и свещен…Такъв трябва да бъде пътят на лечителя. Нали сам Исус Христос е бил лечител? Тази чистота възпява Арчибалд Кронин в „Цитаделата“ — нерушимата крепост на идеализма и любовта към човека.

Често в мигове на беда, страх, тревога първият, когото търсим и викаме, е лекаря.

Спомням си как като малко дете, трескава и болнава, виждах надвесени над леглото ми два силуета — на мама и на моя лекар. Те двамата неведнъж са ме изтръгвали от лапите на смъртта. Доктор А… се е запечатал в паметта ми сърдечен и усмихнат, готов да победи детския ми страх, да облекчи страданието ми, да ме утеши с бонбонче и ласка. Човекът идваше в къщи винаги, когато е необходимо, денем и нощем. Знам със сигурност, че не го е вършил, за да стане по-богат. Семейството ми беше бедно и едва ли сме заплащали щедро за изгубеното му време, за нарушения му нощен сън. Той просто добре си е спомнял Хипократовата клетва, не е бил изгубил състраданието и любовта си към човека, нито чистотата си. Надявам се, че там, в отвъдното е озарен от светлина.

Но нека оставим миналото и да надникнем в общността на лечителите сега, в нашето объркано и мрачно време. Спомнят ли си все още за Хипократовата клетва? Запазили ли са живота и изкуството си чисти и свещени? Гледат ли на човешкото тяло като на храм, а на грижата си за него като на Божествена мисия?

Наскоро имах ужасяващ разговор с една моя приятелка. На мъжа й открили тумор в главата. Предстояла операция. Мозъчният хирург я привикал насаме и й казал: „Ако искаш просто да направя операцията — 1000 лева. Ако пък искаш да я направя както трябва и съпругът ти да се оправи — 3000“. Естествено, жената била готова да даде всичко, за да спаси своя спътник в живота. Ипотекирала единствения им апартамент и броила трите хиляди. Печалното е там, че тя ми сподели всичко това на помена за четиридесетте дни от смъртта на мъжа си.

Моят съпруг има ставно заболяване и понякога болките са ужасни. През 1998 година отиде на лекар при такава криза и му предписаха пероксикан в дозировка, каквато по-късно се оказа недопустима. По този начин той получи язва на пилора и направи перитонит. Когато стенеше от нечовешкото страдание, лекарят му се сопна да млъкне и да престане да се държи като истерична родилка. Докато чаках пред операционната със свито сърце, излезе да пуши някаква санитарка и заразправя на своя колежка от реанимацията: "Голям цирк! Докараха една нова от катастрофа и се наложи да зарежат мъжа на операционната маса. Направо се вледених от ужас. Думите ми прозвучаха правоподобно, защото всичко това се случи на национален празник. Наложи се да постъпя като всеки български гражданин и да въртя телефоните за контакти и връзки. Мисля, че ако мъжът ми излезе жив, това беше чудо и късмет, а не заслуга на медицината.