Читать «Безръкото момиче» онлайн - страница 3

— Не мога да заповядам да те убият, както е наредил царят, но ти не можеш да останеш тук. Вземи детето и бягай накъдето ти видят очите. Никога повече не се връщай тук!

Майката превързала детето на гърба на царицата и клетата жена напуснала двореца със сълзи на очи. Вървяла, вървяла и стигнала до една тъмна гора. Коленичила и започнала да се моли на Бога. Веднага при нея дошъл ангел, който я отвел в една колиба. Над вратата имало надпис: „Тук всеки може да живее свободно“. В същия миг от там излязла белоснежна девойка и казала:

— Добре дошла, царице! — и я въвела в колибата. После отвързала детето, положила го върху гърдите на царицата, за да го накърми, а след това го сложила да спи върху красива постеля. А царицата попитала:

— Откъде знаеш, че съм царица?

Белоснежната девойка отговорила:

— Аз съм ангел, изпратен от Бога да пазя теб и детето ти.

Така царицата живяла в колибата седем дълги години. Тя била все така мила и скромна и затова по Божия милост й пораснали отново ръце.

Един ден царят се върнал у дома от поход и първото нещо, което пожелал, било да види жена си и малкия си син. Майката на царицата се разплакала и казала:

— Ти, зли човече, защо ми заповяда да погубя една невинна душа? — И му показала писмата, които дяволът бил оставил вместо истинските. — Постъпих така, както ми нареди. — Тогава тя му показала като доказателство езика и очите на елена.

А царят се разридал и с горчиви сълзи оплакал младата си жена и невръстното им дете. Ала майката се съжалила над него и решила да му каже истината:

— Успокой се, царю, тя е жива. Аз заповядах тайно да убият един елен и да вземат езика и очите му, завързах детето на гърба на жена ти и я накарах да бяга където й видят очите. Тя никога повече няма да се върне тук.

— Ще тръгна да я търся по целия свят и няма да се върна, докато не я намеря! — казал царят и се приготвил за път.

Дълго странствал той, цели седем години се скитал по широкия свят, за да търси любимите си жена и дете, ала всичко било напразно. Накрая решил, че те са умрели. Но един ден царят попаднал в една тъмна гора, в която намерил малка колиба с надпис: „Тук всеки може да живее свободно“. Изведнъж пред него се появила белоснежна девойка, въвела го в колибата и казала:

— Добре дошъл, царю! Откъде идваш?

— Вече седем години се скитам по широкия свят — отвърнал той, — за да търся жена си и детето си, но не мога да ги намеря.

Когато се стъмнило, ангелът постлал на царя хубава постеля, той легнал и веднага заспал. На сутринта, когато се събудил, видял пред себе си красива млада жена и голямо момченце.

— Коя е тази жена? — попитал той.

— Това е твоята жена — отвърнал ангелът.

— А кое е това дете? — попитал отново царят.

— Това е твоето дете, царю — отговорил ангелът.

— Но моята жена беше с откъснати ръце — рекъл царят.

Тогава царицата казала:

— Ръцете ми пораснаха отново по Божията воля.

Царят се убедил, че това са неговите жена и дете, прегърнал ги, целунал ги и казал:

— Камък ми падна от сърцето!