Читать «Баща» онлайн - страница 4

После се заредиха срещи в тъмните летни вечери. Еленко беше като залисан, опиянен и зашеметен от огнената страст на тая малка жена. Той реши да я земе. И когато жетвата беше вече привършена, Калуда избяга при Еленко. Селото гръмна. Едни се смееха, но снизходително одобряваха, други сърдито осъждаха Еленко. Но случката порази и смути най-много бедния лагер на циганите. Те се натрупаха около къщата на Еленко, караха се, заплашваха, молеха Калуда. На всички тя отговаряше късо:

— Не, ще остана… Аз го искам…

Тя плачеше, но твърдо и ясно беше, че нищо не може да я накара да се откаже. Тогава те събраха шатрите си и с клетви и закани напуснаха селото…

Две години почти те прекараха тих, честит живот. Никой не можеше да познае, че Калуда, хубавата работна жена на Еленко, някога се е скитала по дворищата. Те имаха и дете — хубаво, чернооко момиченце, снело очите на майка си…

Но тази година преди жетва, както някога, подобно на ято птици, прелитащи от юг, додоха пак циганите. Калуда изведнъж стана замислена и неспокойна. В очите й се запали трескав, загадъчен огън, който плашеше Еленко. Тя се вълнуваше от песните на циганите и тайно въздишаше по тях. Еленко се безпокоеше, той взе да се недоверява, да пази. Една нощ забеляза, че тя липса от къщи. Разбира се, Калуда отказа да е излизала от двора, но съмнението му не се разпръсна. И ето тая сутрин, когато той се завърна от полето, не я свари в къщи. Уплашен, той се затече към лагера на циганите. Там вече нямаше никой: те бяха си отишли. Едни от оставените огнища още димяха и грееха в мрака…

Еленко стана… нарами пак пушката си и се запъти към стадото коне. Да търси жена си — беше напразно. Той чувстваше, че и да я намери, тя не ще се върне вече: нещо по-силно от неговата обич я влечеше и задържаше там. Той оставаше пак сам. А тук повече не можеше да живее. Той ще избяга далече, ще остави и детето. Защо му е сега…

Сивият, хубав жребец го позна и зацвили. Всякога той така посрещаше своя господар, но сега това трогна и развълнува Еленко. Сякаш умното животно разбираше скръбта му, сякаш искаше да го утеши със своята вярност и привързаност. Еленко милваше кротките му черни очи…

— Сами сме пак, сами… — шепнеше.

Той отвърза коня, прибра въжето и се качи. Красивото животно леко и весело понесе своя другар.

Слънцето беше се издигнало и под огнените му лъчи нивите блещяха като безкрайно златно море. Тук-там се чернееха вече жетвари. Из селото излизаха коне. Еленко избикаляше да не срещне някого, върна се в къщи и бързо оседла коня си. Сега той влезе в къщи, без нужда, сякаш само да отнесе в душата си последен спомен от нея. Във вързаната сред стаята люлка спеше малката Станка. Сякаш малкото дете разбра участта си и със събуждането си, уплашено и болно изписка. Еленко трепна. Той пристъпи към люлката. Детето веднага го позна и млъкна. Мокрото то сълзи личице се проясни и цяло мило и сладко се засмя. То простря малките си ръчици към него, трепна цяло, сякаш малка птичка, която искаше да хвръкне…