Читать «Баща» онлайн - страница 3

— Защо не женеш?

Жетварките, вслушани, изправиха се и те.

— Не мога. С пушка ли да жена…

— Ела, сърп има Или вържи. Такъв юнак, сноп като купа ще върже…

После се наведе и зажена заедно с другите. Тя, види се, каза нещо много весело, защото всички се заляха в шумен, дружен смях. Еленко скоро напусна четата, не смееше и да се обърне, чувствувайки погледите и закачките на циганката. Но нейният образ не го напущаше. Целия ден той я виждаше, заляна с палещите лъчи на слънцето, с алени макове в черните си коси. После очите й, тия огнени, черни очи…

Мръкна се и настъпи тиха, топла вечер. Над полето легна тъмен, огнедишащ мрак, само небето светеше, обсипано с трептещи звезди, сякаш хиляди огнени очи. Като немирни дружки се трупаха те една до друга на купчини, сякаш дяволито дебнеха това, което ставаше долу на земята. От време на време полъхваше тих вятър, горещ и страстен дъх, изпълнен с упоителната миризма на мащерка и пелин… Прозвънтяваха пълните класове и, приведени над земята, зашепнаха нечути, тъмни думи. Скрити в мрака, щурците пееха нежно и тихо, сякаш задушевно призоваваха нещо, молеха, очакваха…

Еленко вървеше в мрака към лагера на циганите — дебнеше и се ослушваше като хищник. И тая чудна нощ, упоителна и топла, разпалваше душата му, будеше страсти, пламенни желания.

Пред него на бледното небе се мярна тъмен силует. Той веднага я позна — тя е. Той предчувствуваше, че тя ще го чака.

— Кой е? — ниско попита той.

Сянката бързо пристъпи към него.

— Аз съм. Ела… Ела, аз те чакам…

Тя се приближи до него, в мрака слабо се белееше ризата й, в тъмните й очи грееше блясъкът на звездите. Тогава той, обезумял и развълнуван, грабна малката жена и я понесе. Той чувстваше топлотата на тялото й, което се впиваше в него, нейният горещ, задавен дъх лъхаше лицето му…

… Нощта беше вече превалила. Еленко се изправи. Стори му се, че някаква промяна е станала, че някой е дошел зад тях и отдавна ги гледа. Обърна се: нямаше никой. Далеч само, над леко залюлените ниви, увиснал беше закъснелият месец. Един той ги гледаше, леден и угасващ. Мракът от полето не изчезваше, но до самия хоризонт се виждаше бяла, светла линия: първият поглед на зората. Еленко се накани да си ходи.

— Къде? Не си ходи… — шепнеше циганката, обвивайки жилави ръце около него.

— Но съмна вече…

— Не е, не… Не си ходи. Ти няма да ме оставиш… Аз ще дойда с тебе, при тебе ще остана…

— Но сега… Сега не може…

Сложила глава на широките гърди на поляка, тя внезапно се разплака. Тихо, задавено, тя зареди:

— Аз зная и къща да гледам… Аз ще те слушам, аз само тебе искам… Не ме оставяй, недей…

Еленко мълчеше. Тогава тя кипна и почти извика:

— Ще ме вземеш ти, чуваш ли? Ще ме вземеш…

И в нейния глас дишаше заплашване, с неудържима, зловеща страст на тигрица. Еленко не устоя. Отново той я грабна на ръце и тихо й зашепна:

— И аз съм сам. Ще те взема… Ще живеем наедно, ще…

— Калуда! — извика някой от лагера.

— Калуда!

— Ее… — обади се тя и тръгна.

Тя се обърна усмихната, кимна му с глава и, турила пръст на устните си, изгуби се в мрака. В лагера някой високо и сърдито се караше, скоро блесна и загоря огън. Еленко стана и, криейки се предпазливо в мрака на синурите, запъти се към полетата.