Читать «Атлас изправи рамене» онлайн - страница 4

Тя не отговори — гледаше встрани, към железопътната линия.

Еди Уилърс се усмихна. Беше казал „онова, което е правилно“, преди двайсет и две години. Оттогава никога не беше оспорвал това твърдение, другите въпроси бяха избледнели в съзнанието му — беше твърде зает, за да си ги задава. Но още смяташе за очевидно, че човек трябва да прави онова, което е правилно — така и не узна как хората могат да искат да постъпват другояче; беше разбрал обаче, че го правят. Това все още изглеждаше просто и неразбираемо за него: просто — че нещата трябва да бъдат правилни, а неразбираемо — че не са. Знаеше, че не са. Размишляваше върху това, когато зави зад ъгъла и стигна до грамадното здание на „Тагарт Трансконтинентал“.

Сградата се издигаше над улицата, беше най-високата й горда постройка. Еди Уилърс винаги се усмихваше, когато я зърнеше. Дългите й редици прозорци не бяха счупени, в контраст с тези на съседите. Контурите й прорязваха небето — без ронещи се ъгли или износени ръбове. Изглеждаше така, сякаш се издига над годините, неподвластна на влиянието им. Винаги щеше да стои там, мислеше си Еди Уилърс.

Всеки път, когато влизаше в „Тагарт Билдинг“, усещаше облекчение и чувство на сигурност. Това беше място на компетентност и мощ. Подовете на коридорите бяха като огледала от мрамор. Матовите правоъгълници на осветителните й тела бяха като плочи от втвърдена светлина. Зад стъклените прегради момичета в редици стояха зад пишещи машини, а тракането на клавишите напомняше шума на бързо движещ се влак. И като ехо, което му отговаря, от време на време лек трепет минаваше по стените, издигайки се от дълбините на сградата, от тунелите на големия терминал, където влаковете тръгваха, за да прекосят континента, и спираха, след като пак са го прекосили, както бяха тръгвали и спирали поколения наред. „Тагарт Трансконтинентал“, мислеше си Еди Уилърс, „От океан до океан“ — гордият рекламен лозунг на неговото детство, много по-блестящ и свещен от всяка библейска заповед. „От океан до океан завинаги“ — мислеше си Еди Уилърс, сякаш повтаряше клетва, докато минаваше през безупречно чистите коридори към сърцето на сградата, към кабинета на Джеймс Тагарт, президент на „Тагарт Трансконтинентал“.

Джеймс Тагарт седеше зад бюрото си. Той изглеждаше като човек, приближаващ петдесетте, който беше достигнал зряла възраст направо след юношеството, пропускайки младостта. Имаше малки, капризни устни, и рядка коса, лепната на плешиво чело. Позата му беше изкривена, немарлива, сякаш от ненавист към високото му слабо тяло — тяло с елегантни очертания, предназначено за уверен и уравновесен аристократ, но преобразено в непохватен и недодялан дебелак. Кожата на лицето му беше бледа и мека. Очите му бяха светли и премрежени, с поглед, който се движеше бавно, никога не спираше съвсем, плъзгаше се непрекъснато покрай нещата във вечно възмущение от тяхното съществуване. Изглеждаше твърдоглав и изтощен. Беше на трийсет и девет години.

Той раздразнено вдигна глава при звука на отварящата се врата.

— Не ме безпокой, не ме безпокой, не ме безпокой — каза Джеймс Тагарт.