Читать «Атлас изправи рамене» онлайн - страница 2

Той продължи напред, напомняйки си, че е закъснял с връщането в кантората. Не му харесваше задачата, която трябваше да изпълни, щом се върне, но трябваше да я свърши. Затова и не се опита да я отложи, а се насили да върви по-бързо.

Зави зад ъгъла. В тясното пространство между тъмните силуети на две сгради, като зад полуотворена врата, той видя страницата на гигантския календар, окачен в небето.

Това беше календарът, който кметът на Ню Йорк беше издигнал миналата година на върха на една сграда, за да виждат гражданите датата по същия начин, по който виждаха и часа — като погледнат кулата на обществената сграда. Един бял правоъгълник, окачен над града, който показваше датата на хората по улиците долу. На ръждивата светлина на тазвечерния залез на правоъгълника се четеше „2 септември“.

Еди Уилърс отклони поглед. Никога не беше харесвал този календар. По някакъв необясним или неопределим начин той го смущаваше. Чувството, сякаш се сливаше с неговото безпокойство, беше от същия вид.

Изведнъж си помисли, че има някаква фраза, някакъв цитат, който изразяваше онова, което календарът изглежда внушаваше. Но не можеше да си я спомни. Той вървеше, търсейки опипом изречение, което висеше в ума му като празна черупка. Не можеше нито да я запълни, нито да я пренебрегне. Погледна назад. Белият правоъгълник се извисяваше над покривите и известяваше с непоколебима решителност: „2 септември“.

Еди Уилърс премести поглед към долния край на улицата, до една ръчна количка със зеленчуци пред покритата веранда на къща от червеникавокафяв камък. Видя купчина лъскавозлатисти моркови и свежата зеленина на млад лук. Видя чиста бяла завеса, развяваща се в отворения прозорец. Видя как един автобус завива зад ъгъла, управляван умело. С удивление забеляза, че си е възвърнал увереността — и тогава усети също толкова неочакваното, необяснимо желание всички тези неща да не остават на открито, незащитени от празното пространство над тях.

Когато стигна до Пето авеню, той задържа погледа си върху витрините на магазините, покрай които минаваше. Нямаше нищо, което да иска или да има нужда да купи, но той обичаше да гледа изложените стоки — всякакви стоки, предмети, направени от хора, за да бъдат използвани от хора. Наслаждаваше се на гледката на проспериращата улица — само около четвърт от магазините бяха затворени, с тъмни и пусти витрини.

Не знаеше защо изведнъж си спомни за дъба. Нямаше нищо, което да предизвика този спомен. Но той си мислеше за него и за летата на детството си в имението на Тагарт. Беше прекарал по-голямата част от детството си с децата на Тагарт, а сега работеше за тях, също както неговият баща и дядо бяха работили за техния баща и дядо.

Огромният дъб се издигаше на хълм над река Хъдзън, на пусто място в имението на Тагарт. Еди Уилърс, тогава на седем години, обичаше да идва до дървото и да го наблюдава. То беше стояло там стотици години и той си мислеше, че ще стои вечно.

Корените му обхващаха хълма като юмрук, с пръсти, забити в земята, и той си мислеше, че ако някой великан го хване за короната, няма да може да го изкорени, а ще повдигне хълма и цялата земя заедно с него, като топка на края на връв. Чувстваше се в безопасност в присъствието на дъба, той беше нещо, което не можеше да бъде променено или застрашено, беше най-великият символ на силата.