Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 984

— Единадесет… — поправи го жена му.

— Единадесет или дванадесет, няма значение… — отвърна сърдито Петър — да му мисли младоженецът Михаил Асен, който ще трябва да я бави.

— Той не се много тревожи от тая работа… — отвърна усмихната царската сестра…

— Ала и ти не бе по-млада, когато се венчахме… — се изсмя мъжът й.

Ирина набърчи чело. Излишните приказки я дразнеха.

— Къде е Михаил? — попита тя зетя си. — Не беше ли с тебе на приема на куманите?

Петър дигна рамене. Духна на свитите си в купчина пръсти.

— Издухти. Навикна се аз да го отменявам във всичките му държавни задължения.

— И къде отиде? — попита строго царицата. — Пак ли на лов?

— Хъм… На лов. Да лови перперици… Пак при оная… Добровничанката… — Петър махна с ръка. — Да ходи, гдето иска… Сега му е времето… Аз не съм му вече настойник… Ала имам по-тежки грижи от тия. Тъкмо още две хубави вести…

Двете жени го изгледаха неспокойно. Огледаха се. Бдителите спокойно се разхождаха вън по трема. Нямаше чуждо ухо.

— Говори! — каза Ирина, като потръпна с цялата си величествена снага в скрита тревога.

— Ласкарис разпратил глашатаи из цялата си страна да събират всички ловджии за войската му. Жадни за почести и награди, струпали се безброй хиляди доброволци… Стекли се дори и всевъзможни крагуяри и зевгари… Огромна паплач. А ние… Гдето що има нещо по-годно, тича в Бояна…

Дива омраза побягна по бледото лице на Петра. Той тропна с крак. Малките му лъжливи очи се завъртяха неспокойно.

— Ще го смажа оня горделивец… — Той се закани със свит пестник някъде към далечината и добави: — И най-последното. Угодниците в Средец разправяли, че ако Десислава роди момче, ще го кръстят Йоан Асен… Бъдещия Йоан Асен III… Как ви се струва това последно предизвикателство? Не стига, гдето оня продължава да се зове севастократор… — той пошъпна глухо и твърдо. — Севастократор в България има само един…

— Средецката област не е вече в българското царство… — каза насмешливо жена му.

Петър ядно се извърна, калпакът му се килна над ухото, той го грабна и запокити на земята. След това изфуча:

— Това повече не може да трае.

Анна дигна рамене и почна да реди възглавниците на невестинското ложе. Мъжът й и майка й се отправиха към пейката край запаленото огнище. Седнаха. Заговориха шъпнешком.

— Щом не може да го достигне ни меч, ни отрова, тогава ще обърнем и другата страна… С добро, с любезно подадена десница…

— Да пратя писмо до Десислава, че й прощавам и я каня като брат да дойде с мъжа си на Михаиловата сватба…

— А влезе ли веднъж Калоян в Търнов, не ще излезе вече…

— Няма да се улови на клопката.

— Защо не… Той е добродушен и наивен…

— Да опитаме…

Усмивка изкриви гордата уста на Ирина.

* * *

Звуците на цитрата изтръгваха щастливи въздишки и чертаеха замечтани усмивки по лицата на бляскавото общество. Съпроводен от изкусния свирач, поетът високо изричаше хвалебните си слова в чест на благородния севастократор. Облегнал ръка връз дръжката на дъбовото си кресло, Калоян слушаше унесен бисерно везаната реч и хубавата музика, като подпираше страната на дланта си. Тъмносинята му туника, извезана със златни лозови ластари, се губеше под зелените вълни на кадифената мантия. Над голямото му изпъкнало чело блестеше едрият изумруд на севастократорската диадема. Над лактите ръкавите на туниката му бяха обшити с широки ивици маргарита везба.