Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 981

И Калоян се луташе сам и злочест между едрите черни скали, които изглеждаха още по-тъмни сред бялата светлина на месеца. Билките дъхаха остри и силни ухания. Гората шушнеше тихо и неспирно и сред това светло, опияняващо мълчание далечният плясък на водопада подсилваше чувството на безбрежна тишина и самотност.

Той седна връз един мъхест камък, улови чело между дланите си. Пратеникът на Ирина щеше да чака до утре за отговор. И този ответ щеше да реши цялата му съдба, да отсъди целия му живот. Някъде из гората се зачуха проточени викове. Стражите го диреха, изплашени от дългото му отсъствие. Защото всеки знаеше, че не веднъж и дваж изпратена от Търнов кама или стрела по чудо не бе успявала да улучи мъжа, който бе упованието на цял един народ.

Той стана, спусна се по една тясна, стръмна пътека надолу към селището.

Към края на гората го посрещнаха трима блюстители. Бяха разтревожени и едва поемаха дъх от вълнение.

— Един момък иска веднага да говори с тебе, господство ти… От два часа чака пред крепостните порти на селото и моли да го пуснем. Имал нещо важно да ти казва. Но чуло ли се е досега гост да се приема по тая доба?

Севастократорът се сепна. Нещо прободе сърцето му. Важна вест? От кого?

— Откъде иде тоя момък? — попита бързо и пресекнато, като последва с припрени крачки стражите.

— Не казва… — отвърна страторът — ала изглежда, че иде много отдалеч. Капнал е от умора. Едва говори.

Калоян ускори стъпките си, почна да тича, следван от войскарите. Но изведнъж те спряха. По ливадата към тях се зададе дружина стражи, които водеха някакъв момък, обвит с тъмна плащаница, преметната през лявото рамо, с ниско спуснат шлем. Стройната му снага с мъка следваше бързите крачки на войскарите: личеше, че само някаква огромна воля крепеше това изтощено тяло в желанието му по-скоро да види севастократора. Блюстителите с недоверие се заглеждаха в слабото и бледо, ала красиво лице на непознатия, който бе настоял толкова упорито, че трябва веднага да бъде приет от господаря им. Пресен бе споменът с опита за отвличане, който бе устроила Ирина.

На връщане от лов край Истъра, когато севастократорът бе останал последен да преброди буйната река заедно с четирима свои най-верни приятели, внезапно ловджиите, които бяха вече преминали на другия бряг, нададоха отчаяни викове. Четиримата верни другари, преследваните от Ирина и избягалите от Търнов бунтовници: гончията Райчин, златарят Божил, търговецът Силян и войводата Желязко, внезапно бяха обградили, коня на севастократора и го бяха подкарали в светкавично бягство по посока към Хема.

В кратката борба те бяха успели да обезоръжат и да вържат ръцете на Калояна с пояс. Райчин бе скокнал зад него на седлото, Силян бе уловил юздите на коня му, другите двама ги бяха заградили с насочени към севастократора мечове. Ловджиите почнали отново да газят обратно Истъра, не изпущайки от очи бегълците. Ала неколцина стрелци се спуснали покрай брега, дорде намерили по-лесен брод, и оттам почнали гонитбата. Настигнали ги чак към един от хемските проходи. Точно прицелени стрели бяха улучили двамата от измамниците. Другите двама се предали, молейки пощада.