Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 962

— Нося, нося… Ще ви го дам.

Почна да дири, ала не можа да го намери. Побледня още повече. Къде ли го беше загубил? Едра пот изби по челото му. Двамата войскари го гледаха с явно недоверие и заплаха. Най-сетне той отдъхна. Намери писмото в пояса си. Засмя се, свали гуглата, изтри потта си.

Въоръжените мъже дълго четоха и препрочитаха писмото, ала не намериха в него това, което диреха. Дигнаха недоволно рамене, върнаха свитъка на търговеца.

— Върви с бога… И ако кажеш някому думица за това, което ти се случи, утре ще се търкаляш в Етъра.

Пътникът въздъхна облекчено, шибна двата коня с камшик и побърза да се отдалечи от тая неприятна и чудновата среща. Двамата отново търпеливо залегнаха край друма. Наскоро вниманието им се привлече от една дружина весели моми, които отиваха да жънат в околността, после спряха взора си на един стар монах, пилигрим, на двама железари; на всички задаваха все същия въпрос и по начина на отговарянето, по смущението или дързостта познаваха с кого си имат работа. Понякога по-съмнителните биваха помолвани да си свалят горните дрехи, разглеждаха ги грижливо, претърсваха ги. Само жените не закачаха. Те сами, изплашени, бързаха да предадат всичко, което носят.

По друма се зададе двуколка, карана от дребно старче, с дълга бяла брада. В колата смирено седеше млада мома, скръстила ръце на скута си, с болезнено изражение на лицето. Двамата мъже приближиха. Попитаха. Старчето поклати глава.

— Нищо не носим… Водя дъщеря си на врач в Търновград… Болна е…

Момата сгърчи устни в скрита болка, климна чело, тихо изохка. Един от двамата въоръжени мъже, по-наблюдателен, забеляза, че колата е правила доста дълъг път, покрита с прах, със стара засъхнала кал.

— Нека девойката прощава… Ама да слезе за малко…

— Ох, само ни бавите, оставете ни на мира, божи люде… Ала като сте рекли, да слезем, защо да не слезем… — почна да се оплаква старчето и отиде да помогне на дъщеря си.

Очите на внимателно наблюдаващия мъж успяха да забележат нещо чудно. Когато момата простря крак, за да стъпи върху ока на колата, за миг полата се закачи за ритлата. Показа се едро стъпало, обуто в ботуш от кафява кожа. Още по-внимателно се взря мъжът в лицето на девойката. Над горната й устна светлееше доста гъст рус мъх. Долната част на лицето й бе обвито в небесно було.

С бързо и внезапно движение въоръженият мъж дръпна булото на момата, разкъса яката на шията й, къси руси коси обкръжаваха челото й, загорялата кожа на врата бе кожа на мъж, който е работил разгърден под слънчевия пек.

Девойката разтърси яки плещи, измъкна от колана си остра кама, почна да се брани. В борбата дрехите й се раздърпаха и под тях се появи войскарска туника от целено сукно с три ивици червен ширит по края.

— От средецката конница си ти, момко! — извика тържествуващо един от людете на севастократор Петър. — Пипнахме ли те най-сетне!

Натовариха го овързан, с кърпа в устата, на двуколката, като го позакриха със сламата, върху която бе седнал. В една от тъмниците на Царевец го разпитаха и претърсиха най-внимателно, ала нищо не намериха, подложиха го на изтезания, но нито думица не можаха да изтръгнат от устата му. Най-сетне, когато се отчаяха, че ще открият нещо, почнаха за последен път да претърсват дрехите му. Един от тъмничарите дълго опипва с пръсти всеки ръб на туниката, докато почна да върши безсмислени неща, да разпорва ширитите й. Под третия ширит намериха свита на безброй гънчици, тънка, прозирна ивица ленено платно.