Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 62

— Трябваше да впрегнат колесницата — продума недоволно Зоя, като се дръпваше гневно всеки път, щом някой докоснеше с рамо златисточервените лисици на скъпото й рухо.

— Десет крачки могат да се изминат и пеш — отвърна сурово княз Белота, като не сваляше око от сестра си и двамата младежи, които вървяха напреде им. Той сравняваше ръста, походката, движенията на Иванко и деспота и прехвърляше през ума си всичките им преимущества и недостатъци. И двамата бяха царски роднини, но и двамата бяха бедни. Иванко беше лекомислен, Борил беше злопаметен. Честолюбието на първия можеше да съперничи само с това на втория.

Под кулите се блъскаше огромна навалица, която чакаше да види царя. Асен беше отишъл с препълнена от радост душа в храма на Солунския чудотворец, за да благодари и да се моли. Да благодари за мъжката рожба, която двойно осигуряваше престола му, и да се помоли за далечния пленник. Защото ни денем, ни нощем от ума на царя не излизаше мисълта за Иваница.

Когато Белота минаваше през широко отворената порта на крепостната стена, един дребен, мургав човек го настигна и го хвана за ръката.

— О, Коча, здравей… — каза князът. — Где се беше изгубил напоследък?

Тесните черни очички на куманина се засмяха.

— Пак отвъд Истъра. Нагледах хората си. Значи имаме радост, а? Отново мъжко дете постигна царя…

В трема прислужници поеха зирдавените им кожуси. Зоя и Мария се качиха в горницата на царицата.

Широката полутъмна стая, която служеше за приемна, вече гъмжеше от боляри и властели. Там бяха търновският кефалия Цериг, архиепископ Василий, мъжът на по-малката Асенова сестра — властелът Драгомир, презвитерите Василий и Константин, болярите Сеслав, Саца, Сергей, Стрезомир и много други по-дребни велможи. Столници разнасяха сребърни подноси с орехи, сушено месо и купи с вино. Гърбом към малкото, тясно прозорче стоеше един плещест мъж. Белота се взря в него.

— Петре! Кога пристигна?… — извика изненадан князът и се спусна към царския брат. — Добре дошъл…

— Снощи — отвърна Петър с вечната си добродушна усмивка и прегърна стария си приятел.

След като целуна ръка на архиепископа, Иванко забеляза скрития враждебен поглед, с който го следеше Сеслав, и неусетно се измъкна вън. В трема нямаше никой. Той се озърна и погледна нагоре към дървената стълба. Една девойка премина бързо през площадката на горницата. Носеше някакви сгънати бели платна.

— Славо! — извика тихо боляринът.

Момичето трепна, остави пелените на една ракла и се спусна по стълбите.

— Иванко! — продума тя и несмело, нежно поглади косите му, надникна в засмените му очи. — Защо не идваш вече никак? Ти ме забрави…

Някъде хлопна врата и момичето се дръпна.

— Боже! Някой иде.

— Не. Почакай. Няма никой — и той отново обгърна раменете й, наведе устни към лицето й.

— Славо! Где се изгуби? Вика те царицата… — се зачу отнякъде гласът на Зоя. — Какво правиш?

Девойката отскочи уплашена, изтича нагоре, хвърли последен нежен взор върху момъка и изчезна.