Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 54
Фани Попова-Мутафова
— Сваляй каквото имаш.
Очите му спряха лакомо върху двата пръстена, които искряха върху ръката на момъка.
Иваница помисли малко и без да скрива камата, им хвърли кесията с перперите. Дръпна юздите. Но беззъбият се ухили отново с ужасната си уста. Някъде наблизо проехтя конски тропот. В един миг безделниците изчезнаха.
Обхванат от непреодолим страх, момъкът пришпори коня и лудо подкара напред. След малко вече летеше по Меза. Но оня тропот не преставаше зад него. Иваница се обърна и забеляза един конник, който го наближаваше с изумителна скорост. Тогава бодна още по-силно коня си, стисна го жестоко между железните си колене. Животното трепна, простря шията си напред, ездачът почти легна на гърба му.
Две сенки се гонеха в безумно бягство по огрения от звездите друм. В далечината се мярна тъмната снага на крепостната стена.
— Йоаница! — долетя до ухото на княза тих зов.
Той бързо дръпна юздите и се обърна. След миг непознатият конник се изравни с него. Беше Теофил.
— Слава богу, че те настигнах!
Ромеецът бързо тикна в ръцете му една тежка кожена кесия и някакво писмо.
— Вземи. Утре баща ми щеше да изпрати находник с писмо до Аркадиопол. Покажи го на стражата и кажи, че си пратеник на Каламодиос. А с тия пари си сменяй конете по хановете и крепостите. Сбогом, Йоаница! Нека бог те пази…
— Теофиле, какво направи? Сега ще разберат, че си ми помагал…
— Нищо, нищо. Каламодиос ще поразтърси малко хазните си и ще се свърши. Сбогом!
Князът стисна ръката му.
— Сбогом! Сбогом!
Гласът му пресекна. От радост ли? Пред него грееше друмът на жадуваната свобода. От скръб ли? Зад него оставаше приказният Визанс, верният другар, любимата жена…
Иваница изтри една сълза на окото си.
Като огнени очи приближаваха към него горящите борини пред вратата на крепостта.
Един последен взор. Великият град изчезна.
Глава XIV
— Димитре!
При зова на брата си момчето се обърна. Снажният рус момък надничаше от малкото прозорче и се мъчеше да види нещо навън.
— Да, да, тя е, Димитре! — извика отново по-тихо боляринът.
— Какво правиш?
— Говори по-тихо. Струва ми се, че Детелина пак иде насам.
— Е?
— Слез долу и й кажи, че ме няма. Омръзна ми вече. След това не можеш пак да се откачиш от тях… Хайде, че ето, чувам гласа й…
Момчето поклати глава и изтича по стълбите. Боляринът протегна врата си и се ослуша. След малко остра крамола екна долу. Момичето плачеше и настояваше, че Иванко е горе. Димитър се мъчеше да я разубеди. След дълги разправии тя си отиде, като се заканваше, че ще се оплаче на владиката и царя. Иванко весело се изсмя и поглади къдравата си златиста брада. Пълното му румено лице издаваше цветуща сила и прекрасно здраве. Той поразтърси правата си снага, прозина се, протегна ръце и рипна пъргав като елен.
— Пак огладнях!
— Нали преди малко ядохме?
— Я дай нещо насам. Мама няма ли я още?
След това запя:
