Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 140
Фани Попова-Мутафова
— Ако чичо узнае, ще се сърди — пошъпна Александър.
— Ах, все едно! Аз не се боя от неговите сръдни — каза усмихнат Йоан и предложи да отидат към оръжейниците.
Минаха моста и завиха нагоре към подножието на Царевецката твърдина. Пазарната улица бе препълнена с хора. Всички дюкянчета гъмжаха от купувачи. Като познаха царските люде, всички се стъписаха и сториха място на князете. Глух шъпот от възхищение се надигна и разля наоколо. Оръжейникът Недялко се затече към високите посетители, с дълбоки поклони ги въведе в дюкянчето си и започна да хвали стоката си. Показа им тежки ковани щитове с медни украшения, копия със зелени върхове, бронзови рогове, посребрени юзди, малки двуостри секири… Йоан си избра един кръгъл железен шлем, Александър — копие, а Добромир — бодове за чизми. Технитарят ги проводи до улицата с високи славословения. След това те влязоха у майстор Драгомъж. Дребничкият куц златар се разсипа да отваря сандъчета, облечени в скъпа кожа, и да им показва всичките си съкровища. Князете избраха кръст от ковано сребро за майка си, бисерен пръстен за царица Целгуба и тънка златна верижка за малката си братовчедка Мария. Добромир дълго гледа едни гранатени обеци, не посмя да ги вземе.
— За майка ти ли са? — попита Йоан, след това изведнъж ниско му пошъпна: — Ако парите не ги достигат, с колко да ти услужа?
Добромир се изчерви и не отговори нищо. Князете го изгледаха и тихо се усмихнаха. Знаеха, че младият им приятел на драго сърце би ги подарил на Белотовата дъщеря, но не смееше…
В това време се бе събрала огромна навалица, която чакаше с нетърпение да види Асеновите синове. Момчетата с мъка се изтръгнаха от възторга на тълпата и побързаха да се спасят в тихия покой на една малка странична уличка.
Тръгнаха надолу из махалата, в която живееха по-заможните търговци, технитари и държавни служители. Къщите сякаш бяха съвсем празни, като че целият град се бе събрал само из многолюдните пазарни улици. Тук-таме само по някоя любопитна глава бързо надникваше от някое прозорче и пак така бързо изчезваше. Няколко деца играеха в праха с едно рошаво куче.
— Нощес нали ще дойдете на службата! — попита Добромир.
— Разбира се — каза Йоан. — И чичо ще бъде също… — Внезапно той млъкна и се ослуша. Дигна глава нагоре.
От един широк чардак се лееше хубав, сочен женски глас:
Момците се спряха и заслушаха прехласнати. Чистият порив на свеж девичи глас проникваше като топла омая в младите им сърца.
