Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 118

И изведнъж той разбра. И той се бе уловил на ромейската лукавост. Годежът щеше да се изпълни, тъй както беше обещан още от самия баща на детето — севастократор Исак. Майка му Анна и дядо му император Алексей не се отричаха от дадената дума.

Но докато детето стане мома за женене, много неща можеха да се променят… И дотогава Иванко трябваше да бъде верен на обещанието си да служи на Византия. Хитро скроено!

— Нима ти не знаеше, че Теодора е на четири години, когато си говорил с покойния ми зет в Търново? — попита учудено императорът с необикновена мекост.

— Когато севастократор Исак ми обеща дъщеря си, аз смятах, че той има мома за женене — извика пълен с негодувание Иванко — а не че се глуми с людете… Откъде ще знаем, че имате обичай да обещавате кърмачетата на стогодишни старци? Само за да ги залъгвате, нали? Казали сте си, този дебелоглав варварин ще падне в примката. И той падна наистина. Сега съм в ръцете ви. Можете да правите с мен каквото искате. Ала сметката ви е крива. Аз се отказвам от сватовството и високата чест да стана роднина на порфирородните. Не съм бавачка, та да ми давате дете за отглеждане. Не приемам да водя войските ви против когото и да било… Освен при едно условие…

Изплашени, изтръпнали от сърдития глас на българина, ромеите приближиха по-близо до него: — Какво?

— Да ми дадете княгиня Анна за съпруга…

Всички се спогледаха. Това беше най-близкото до ума. Анна бе свободна, млада, хубава. Защо трябваше да се даде детето, а не майката?

Вдовицата наведе свенливо очи. Тя знаеше, че никога баща й няма да се съгласи този българин да му стане зет и с това да добие права върху византийския престол. Освен това тя не харесваше буйния нрав на чужденеца. Беше свикнала с ласкателствата и угодничеството на женствените ромейски патриции. При това отдавна вече красивият Теодор Ласкарис бе спечелил тайно сърцето й. И за да спаси баща си от мъчителния отказ, тя побърза да разреши въпроса:

— Решила съм никога вече да не се омъжвам, пазейки свято паметта на покойния си съпруг.

Алексей и Ефросина си отдъхнаха. Анна бе разрешила умело въпроса. И за да спечели доверието на българина, та да може да му служи по-предано срещу сънародниците си, василевсът добави:

— Анна е още доста млада. Има време, за да промени мнението си. Във всеки случай аз те считам за свой най-близък сродник. Бъдните дни ще покажат съдбата ти.

Той подаде ръка.

На Иванко не оставаше друго, освен да се подчини. Той се поклони дълбоко. Целуна пръстена на императора. След това се наведе още по-ниско и докосна устни до края на Аннината копринена мантия. Сините му очи се отправиха с гореща молба към прекрасното лице на порфирородната.

Анна се усмихна.

И в тая усмивка българинът видя някакво обещание.

Оставаха още няколко часа, докато корабът спре при Мурса. Търговецът на мед и кожи гледаше с напрегнато любопитство по посока на приближаващия пристан. Там, на брега, щяха да го чакат трима верни люде, преоблечени като странници пилигрими, завръщащи се от Светата земя.

Ако тримата бяха успели да се доберат до брега на пристана Мурса, вървейки все покрай Истъра, половината от предначертаното бе изпълнено. Минавайки край двама монаси, които се занимаваха с търгуване на реликви, търговецът на мед и кожи неволно чу да произнасят думата Асен. Направи се, че не им обръща внимание, ала застана недалеч от тях, сякаш уж се препъна в някакви струпани въжета. Докато оправяше туниката си, той долови следния разговор: