Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 1004

— Близо сме вече до източното Крънско кале… — каза войводата — само че не знам дали от тази страна на дерето трябва да поемем нагоре или от другата… Почакайте ме малко… Ще отида да видя…

Стъпките му заглъхнаха. Десислава отново отпусна чело връз коляното на мъжа си.

След малко Станиш се промъкна тихо до тях. Малките му черни очи неспокойно святкаха.

— Ще изкачим тая урва, после ще слезем към друма. От там до върха на твърдината е само два часа път. Стигнахме вече. Близо до друма има стар хан. Там ще подкрепим сили, за да изкачим хълма до калето…

Изкачването сякаш бе по-лесно от слизането на стръмните баири. Те се държаха за всяко коренче, залитащи над бездните, пързаляйки се по свличащите се камъни, ловейки се за скали и дървета.

Беше вече съвсем тъмно, когато тримата приближиха, пребити и морни, до закритите с назехтинен пергамент прозорци на хана, зад който мъждукаха тихи светлинки.

— Да почукаме ли? — попита недоверчиво Станиш. — Или по-добре да поемем направо горе към калето…

— Може би там да са нахлули венгерски войски. Твърде не ми харесва тишината наоколо. Сякаш дебне нещо… А може би добрите люде нямат още никаква представа за това, което става в Търнов… Нека поискаме от ханджията някое муле, за да изкачи госпожа Десислава стръмнината нагоре. Докато ни издадат, ние ще бъдем вече там… — каза Калоян.

— Ами ако има вътре венгри? — пошъпна като на себе си Станиш.

Докато се колебаеха, кучетата на хана не ги оставиха да се двоумят повече. С гръмък лай те известиха появата на нечаканите гости. На прага на хана се яви едър кокалест мъж, с двусвещник в ръка. Той вдигна високо светлината, за да види по-ясно късните пътници. След това ги поведе.

Вътре бе полутъмно. Изкачиха каменната стълба към горния кат. Защото долният служеше само за конюшня и обор. Самият хан приличаше на малко кале, цялото изградено от едри камъни; в долната част нямаше никакви прозорци, а в горната отворите бяха закрити с желязна решетка. Кръстовището често биваше нападано от скитници и разбойници, затова усамотените жилища бяха укрепени.

По окадените стени висяха ръждясали оръжия, вехти лъкове. Връз полиците лъщяха медени съдове. Над вратата се разстилаха чифт огромни еленови рога. Някакъв окъсан просяк тихо свиреше, приведен над гуслата си. Двама-трима мъже пиеха край излъсканите дъбови маси. Край тях в дървено ниско каче бе натопен крондил с бяло вино. Неколцина кумани бъбреха бързо и неспирно край огнището, събрали накуп главите си, оглеждайки някакъв старинен лък. Никой не обърна внимание на новодошлите. В хана бяха свикнали да виждат всякакви люде. Забягнали от жестоките си господари отроци, момци, откраднали млада девойка; роби, напуснали земята, в която са били пленени; боляри, тръгнали на лов. Затова край огнището имаше дървена подставка за ловджийски соколи.

— Боляринът Елтимир в градището ли е? — попита предпазливо Станиш, като пое крондила с вино от ханджията.