Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 986

— Великият войвода Станиш!

Калоян слезе трите стъпала на престола, плочките на колана му бързо зазвънтяха. Той се наведе над морния беглец.

— Нещастнико! Какво са сторили с тебе…

Попуканите устни на новия бунтовник се раздвижиха, пошъпнаха нещо едва чуто. Кръв бликна от откритите му рани. Вдигнаха го, отнесоха го да си почине, да се подкрепи, да бъде превързан.

До вечерта целият Средец знаеше вече за новото злочиние на Ирина.

Великият войвода отказал да води войските на Михаил Асена против гърците, докато не се махне от върховната управа на войската протостратор Стрезо, любимецът на Ирина, ала най-некадърният от всички ратници в България. Грозно разсърдена, царицата заповядала на войводата да се подчини. Тогава, оскърбен, Станиш високо заявил, че не ще поведе войските дори да махнат протостратора. Защото злото не почвало и свършвало с него. А само когато начело на властта застане сам Михаил Асен, а майка му Ирина отиде в манастир.

Съветът на войводите шумно одобрил това заявление и го подкрепил. Всички сметнали, че Ирина няма да дръзне да се опълчи против цял съвет и ще отстъпи. Ала дръзката гъркиня не се изплашила. И почнало жестоко гонение на провинените. Който можал, избягал, другите били изтезавани и се разкаяли, непокорните били посечени. Станиш се престорил на разкаян, за да спрат мъченията, ала като смятал при удобния миг да избяга. И сполучил. Цял Търновград бил възбуден и настръхнал. Всяка нощ стражи претърсвали домовете и разкривали съзаклятия.

Вечерта бърз царски находник пристигна в Средец и донесе послание от превисокия севастократор Петър.

Той подаваше братска десница за примирение и забрава.

Нека пред решителната бран българите не губеха сили във взаимни крамоли и омрази. Нека миналото, с мрачните си страници, се закриеше завинаги. Затова от името на царица Ирина и младия цар Михаила той молеше царския братовчед Калоян и светлата му съпруга Десислава да дойдат в Търнов за високата сватба.

Калоян дълго препрочита чудното послание, като се мъчеше да вникне зад скритите помисли, които се таеха в него. Полека-лека радостна светлина озари лицето му. Той се обърна към жена си, погледна я внимателно, с дълбок, питащ взор.

Десислава полека размотаваше бялото було на шията си, сваляше едрите си кръгли обеци, обсипани с бисер. Тънките й прави вежди бяха нагрочени в упорита мисъл. Тя посрещна погледа на мъжа си. И разбра какво кипи в душата му.

Прошка, забрава, братска обич…

Хубави слова. Угодни за благородното сърце на Калояна. Ала изречени от злословни люде — бяха по-неверни от отрова.

Тънкият й женски усет подуши измамата, долови неуловимия дъх на лицемерието. Тя свали тежката мантия, остави диадемата си връз скрина от орехово дърво. Поглади замислено кестенявите си коси, гладко вчесани край ушите. Приближи до севастократора. Изправените лъвчета на далматиката блестяха в гъсто, златно сияние. Простря ръка. Помоли тихо: