Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 124

Иваница даде знак на Белота, който разгърна пергаментов свитък и почна да чете:

„Благоизволи царстото ми да издаде този златопечатник и да извести следните повели:

След една седмица презвитер Константин и коместибуляр Сергей заминават за Рим с мое послание до неговото светейшество папа Инокентий III. С великия сръбски жупан сключихме мир за вечно приятелство. А второ посолство заминава отвъд Истъра, при хан Йона, вожда на най-голямото куманско племе, за да подготви моето посещение при него.

По всички прониятства да се оповести, че който посмее да вземе повече данък от обичайния, ще се наказва със смърт. Който властел не се яви с отрядите си на посоченото място и време — ще се наказва със смърт. Париците не могат да се товарят с безплатна работа за нуждите на властела, а само за държавата. Да се съди кратко и справедливо. Който стане причина невинен да понесе наказание, той сам да изтърпи същото. Този, който издава правосъдие, да не се влияе от високия чин на виновния или от скромното положение на ищеца. Властелът е длъжен да снабдява с ново и добро оръжие войниците на своите отряди. А приходите от данъците да разходва в строеж на хамбари за храни и майсторски работилници за изработване на копия, стрели, мечове, щитове и ризници.

Писа и приподписа царството ми това златопечатно слово с обичайния царски подпис в годината 1197 (6698), месец септември, ден 21.

Калоян, цар български“

Иваница стана.

Внезапно страшното каменно спокойствие на лицето му се стопи в благосклонна приветлива усмивка. Той слезе при болярите, които още не можеха да дойдат на себе си от учудване, и топло стисна десницата на всички. Това бе първата му и последна голяма реч. След това целият му живот бе върволица от дела.

Когато царят излезе, властелите дълго гледаха вратата, зад която бе изчезнал, смутени и покорни. Сякаш омагьосани.

Глава II

Стигнаха край Истъра, когато на изток тежки морави облаци ниско слизаха над великата бяла река, а на запад кърваво сияние гаснеше по тъмно сребърното небе. Лек ветрец едва поклащаше високите треви, които покриваха българския бряг. Далече по насрещния бряг се тъмнееше грамадна тълпа посрещачи, които с остри къси викове приветствуваха пристигането на българския цар. Първи нагазиха в реката куманите, които съпровождаха царската дружина. Те слязоха от конете си, метнаха върху седлата оръжието и даровете, които Калоян носеше на княз Йона, седнаха върху плаващи мехове и като се държаха за опашките на конете, се спуснаха в светлите вълни. Царят се качи на нарочна ладия. С него бяха болярите Сеслав, Саца и княз Белота. Ладията бавно заплува по широката спокойна река. Върху другия бряг куманите почнаха да скачат, да удрят с лъкове върху колчаните си и да пеят диви бранни песни. С уплашени писъци речните птици отлитаха горе към висините.

Когато стъпиха на отвъдния, по-нисък бряг, вождът Зелгу падна на колене пред българския цар, допря длани до главата и гърдите си, след това сведе чело чак до земята.