Читать «Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956» онлайн - страница 8

Понякога арестите ви напомнят игра — толкова излишни неща и енергия са вложени в тях просто от слободия, нали се знае, че бездруго жертвата няма да окаже съпротива. Дали пък оперативните работници не искат да оправдаят своята служба и раздутия си щат? Всъщност достатъчно е да разпратят до всички набелязани опитни зайци призовки — и те сами ще се появят покорно в посочения час и минута с вързопчетата си пред черния железен портал на Държавна сигурност, за да заемат местенцата си върху пода в определената им килия. (Нали точно така постъпват с колхозниците, кой ще бие толкова път посред нощ да ги прибира от къщите им? Викат ги в селсъвета, оттам ги и откарват. Общите работници ги викат пък в канцеларията.)

Естествено, никоя машина не може да надхвърли капацитета си. През напрегнатите, наситени 1945–1946 г., когато в Европа се връща ешелон подир ешелон и всички те трябва да бъдат незабавно погълнати и отпратени в ГУЛАГ, вече я няма тази излишна игра, самата теория се е доста поизтъркала, ритуалните й пера са се проскубали и арестът на десетки хиляди напомня вече просто проверка: някой стои със списъци в ръце, прехвърля човек по човек от единия ешелон в другия — това е целият арест.

Няколко десетилетия политическият арест у нас се отличава тъкмо с това, че биват отвеждани съвсем невинни хора, които по тази причина са неподготвени за каквато и да било съпротива. Създава се общо чувство на обреченост, представата (при нашата паспортна система впрочем доста вярна), че е невъзможно да избягаш от ГПУ—НКВД. И дори в разгара на арестните епидемии, когато хората, тръгвайки за работа, всеки ден се сбогуват със семействата си, защото не са сигурни, че ще се върнат вечерта — дори тогава те почти не бягат (а в редки случаи се самоубиват). Тъкмо това се иска. Вълкът си пада по кротките овчици.

Това става и защото хората не разбират механизма на арестните епидемии. Органите обикновено нямат дълбоки причини при избора си — кого да арестуват, кого да оставят, те само гонят исканата бройка. Запълването на бройката може да бъде закономерно, може да носи и съвсем случаен характер. През 1937 г. в приемната на Новочеркаското НКВД идва една жена и пита: какво да прави с гладното пеленаче на арестуваната й съседка? „Почакайте — казват й — да уточним.“ Тя чака два часа — арестуват я от приемната и я отвеждат в килията: трябвало спешно да запълнят бройката, но не разполагали с достатъчно сътрудници, за да ги разпратят из града, а тази им била дошла на крака! И обратното, НКНД отива да арестува живеещия близо до Орша латвиец Андрей Павел; той не им отваря, скача през прозореца, успява да избяга и заминава за Сибир. И макар да живее там със своето име и от документите му ясно да личи, че е от Орша, никога не е затварян или викан от Органите, нито веднъж върху него не пада никакво подозрение. Съществуват три вида издирване: общосъюзно, републиканско и областно, и почти за половината от арестуваните в ония епидемични години не се обявява издирване извън областта. Човек, подлежащ на арестуване по случайни причини, като например донос на съседа, лесно е заменян с друг съсед. Подобно на А. Павел, и хората, случайно попаднали на хайка или в квартира със засада, но проявили решителност да избягат още преди първия разпит, по-късно никога не са залавяни и привличани към съдебна отговорност; а тези, които остават да се надяват на справедливост — получават присъди. И почти всички, повечето от тях, се държат именно така: малодушно безпомощно, обречено.