Читать «Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956» онлайн - страница 6

И отделно още има цяла Наука за Обиска (имах възможност да видя една брошура за юристи задочници от Алма Ата). Там хвалят много юристите, които са си направили труда при обиска да преравят два тона оборски тор, шест кубика дърва, две каруци сено, да почистват от снега цялата земя за лично ползуване, да измъкват тухлите от печките, да изгребват помийните ями, да надникват в клозетните чинии, да се ровят в кучешките колиби, в курниците и птичите къщички по дърветата, да продупчват дюшеците, да отлепват от телата на хората лейкопласта и дори да изтръгват от зъбите им металните пломби, за да търсят микродокументи. На студентите се препоръчва изрично да започват с обиск на дадения човек и накрая отново да го претърсят (току-виж, човекът успее да прибере нещо от вече отнетото му); и след това още веднъж да се върнат на същото място, по друго време на денонощието, за втори обиск.

Не, не, арестите са доста разнообразни по форма. Унгарката Ирма Мендел си урежда веднъж в Коминтерна (1926 г.) два билета за Болшой театър на първите редове. Следователят Кегел я ухажва и тя го поканва. Прекарват много нежно целия спектакъл, след което той я отвежда… направо на Лубянка. (Има се предвид зданието на Главното управление на ГПУ, сега на КГБ, на Лубянския площад в Москва. — Б.пр.) И ако през цъфтящия юнски ден на 1927 г. някакво младо конте качва във файтон пълноликата русокоса красавица Анна Скрипникова, току-що купила си син плат за рокля (а файтонджията вече се досеща и се мръщи: органите не плащат), знайте, че това не е любовна среща, а също арест: сега ще свият към Лубянка и ще хлътнат в черното гърло на портала. И ако (двадесет и две пролети по-късно) Борис Бурковски, капитан втори ранг, с бял кител, напарфюмиран със скъп одеколон, купува торта за момичето си, не бъдете сигурни, че момичето ще получи тази торта и че тя няма да бъде накълцана с ножовете на претърсващите и внесена от капитана в неговата първа килия. Не, у нас никога не е бил пренебрегван и дневният арест, и арестът по време на пътуване, и арестът в кипящото многолюдие. Той обаче се извършва чисто и — което е удивителното! — самите жертви в унисон с оперативните работници се държат колкото се може по-благородно, за да не дадат на живущите в сградата да забележат гибелта на обречения.

Не всекиго може да арестуват вкъщи с предварително почукване на вратата (а ако някой ще чука, това ще е „домоуправителят“ или „пощаджията“), не на всеки се полага да бъде арестуван и на работното му място. Ако арестуваният е склонен към злоумишленост, най-добре е да бъде прибран по-далеч от обичайната за него обстановка — от семейството, от колегите, от съмишлениците, от скришните места: той не бива да унищожи, да скрие, да предаде нещо. На тези пък с високите чинове, на военните и партийците понякога се дава ново назначение, предоставя им се първокласен пагон и вече по пътя ги арестуват. Някой неизвестен простосмъртен, вцепенен от поголовните арести и вече седмица потиснат от смръщените погледи на началството, изведнъж бива повикван в профкомитета, където му се връчва с лъчезарна усмивка карта за санаториум в Сочи. Зайчето е трогнато — значи страховете му са били напразни. Благодари, ликува и бърза към къщи да си стегне багажа. До влака разполага с два часа, ядосва се на пипкавата си жена. Ето я и гарата! Остава още време. В чакалнята или в бюфета го повиква симпатичен млад човек: „Не ме ли познахте, Пьотър Иванич?“ Пьотър Иванич е затруднен: „Май не, макар че…“ Младият човек възкликва дружелюбно: „Ама бива ли, бива ли тъй, ще ви напомня… — И почтително се покланя на съпругата му. — Ще ме извините, само за минутка, съпругът ви…“ Съпругата разрешава, непознатият отвежда фамилиарно Пьотър Иванич под ръка — завинаги или за десет години!