Читать «Артюр Рембо (Из „Прокълнати поети“)» онлайн - страница 2

Стихотворение, ерудирано и хладнокръвно пресилено до последния му, толкова логичен и толкова удачно дързък стих. На читателя става ясна мощната ирония, страшният живец на поета, чиято изключителна дарба предстои да разгледаме, дарба върховна, великолепно доказателство за Ума, горд френски, съвсем френски аргумент; нека наблегнем на това в тези дни на подъл интернационализъм, отличаващ се с естествено, мистично расово и кастово превъзходство, безспорно утвърждаване на безсмъртното царство на човешкия Ум, Душа и Сърце: Прелестта и Силата, и голямата Риторика, отричана от нашите интересни, проницателни, живописни, но тесни и, нещо повече, ограничени Натуралисти от 1883 г.

Образци за Силата имахме в няколко поместени по-горе творби, но тя е до такава степен облечена в дрехата на парадокса и на едно опасно добро настроение, че се представя някак си само дегизирана. В края на тази студия ще я постигнем отново в целостта й, докрай чиста. В този миг ни зове единствено Прелестта, естествено особена, непозната досега прелест, в която странното и чудноватото подправят една безкрайна мекота, една божествена мисловна и стилова простота.

Що се отнася до нас, в никоя друга литература не сме срещали нещо като Прехласнатите — малко свирепо и толкова нежно, мило карикатурно и толкова сърдечно, и толкова добро, избликнало прямо, звучно, майсторско…

Какво ще кажете? Ние откриваме аналогии в друго изкуство, оригиналността на това малко cuadro не ни позволява да търсим сред каквито и да било поети и ще кажем, че това е Гоя — и най-добрият, и най-лошият. Гоя и Мурильо биха се съгласили с нас, ако ги попитаме.

Пак на Гоя се натъкваме и в Търсачите на въшки, този път един светло възбуден Гоя, бяло върху бяло с розови и сини ефекти и тази особена мазка, почти фантастична. Но колко по-високо стои всеки път поетът спрямо художника — и в извисеното чувство, и в песента на сполучливите рими.

Дори неправилната рима на последната строфа, дори последното изречение, което увисва изоставено между изпуснатия съюз и последната точка, засилват крехкия чар на ескизната лекота и трептящата фактура на това късче поезия. И какво красиво движение, какво ламартиновско полюшване, нали? — в тези няколко стиха, които сякаш преливат в мечтание и музика! Расиновско дори, ще се осмелим да добавим, а защо не вергилиевско, с което ще завършим признанието?

Блазнят ни много примери на завладяваща до екстаз целомъдрена или сладко порочна прелест, но ограничените рамки на това вече дълго второ есе ни повеляват да отминем много изтънчени чудеса и без да се бавим повече, ще навлезем в царството на бляскавата Сила, където вълшебникът ни зове с Пияният кораб.