Читать «Артюр Рембо (Из „Прокълнати поети“)» онлайн

Пол Верлен

Артюр Рембо

Из „Прокълнати поети“

Познахме радостта да срещнем Артюр Рембо. Днес редица неща ни отделят от него, без никога, разбира се, да сме преставали да се възхищаваме от неговия гений и неговия характер.

В сравнително далечното време на нашата близост Артюр Рембо беше шестнадесет-седемнадесетгодишно дете, вече понесло целия товар на поет, когото истинската публика трябваше да опознае и когото ще се опитаме да анализираме, като го цитираме колкото е възможно повече.

Беше висок, добре сложен, почти атлет, със съвършен овал на низвергнат ангел, с рошави светлокестеняви коси и светлосини тревожни очи. Като арденец, освен хубавия местен акцент, изгубил се много бързо, той притежаваше и присъщата на хората от тоя край дарба за бързо приспособяване, което може да обясни неусетното пресъхване под бледото парижко слънце на извора му, за да употребим един израз на бащите ни, чийто директен и правилен език в крайна сметка доста често се е оказвал по-точен.

Ще се занимаем най-напред с първата част от творчеството на Артюр Рембо, дело на неговото най-крехко юношество — висша, чудотворна лудост, пубертет! — после ще изследваме разните превъплъщения на този неудържим дух до трагичния му край.

Тук една скоба: нека Артюр Рембо знае, ако случайно погледът му спре на тези редове, че ние не сме съдници на човешките мотиви и нека бъде уверен, че напълно одобряваме (но и жестоко тъжим) откъсването му от поезията, стига само това откъсване, както не се съмняваме, да е логично, честно и необходимо за него.

Творчеството на Рембо, отнасящо се до времето на ранната му младост, т.е. годините 1869, 70, 71, е доста обемисто и би запълнило едно внушително томче. То се състои от, общо взето, къси стихотворения, сонети, триолети, творби в четири-, пет- и шестстишни строфи. Поетът не използва никога двойки последователни рими. Стъпил здраво, стихът му рядко си служи с изкуствени похвати. Малко своеволни цезури, още по-малко преноси. Изборът на думата е винаги частен и остава ясен и когато мисълта се сгъсти и смисълът убегне. Напълно прилични рими.

Няма по-добро доказателство за това, което казахме тук, от сонета. Гласните.

Музата (толкова по-зле, да живеят бащите ни!), музата на Артюр Рембо, ще кажем ние, си служи с всички тонове, докосва всички струни на арфата, подръпва и струните на китарата, а гали и гуслата, ако я има, с гъвкав лък.

Артюр Рембо е преди всичко присмехулник и шегаджия, когато е уместно, но си остава заедно с това голям поет, какъвто Бог го е създал.

Доказателство — Вечерна молитва и Седящите, пред които ти иде да паднеш на колене!

Седящите имат малка история, която може би трябва да се разкаже, за да бъдат добре разбрани.

Тогава Артюр Рембо бил във втори клас като приходящ ученик в лицея в ♦♦♦ и се отдавал на безконечни бягства от час, а когато се чувствал уморен (най-сетне!) да обикаля ден и нощ планини, гори и поля (какъв пешеходец), той идвал в библиотеката на споменатия град и искал книги, чиито заглавия звучали лошо в ушите на главния библиотекар; името му, неотредено за потомството, е на върха на езика ни, но какво значение има името на този човечец в тази проклета работа? Съвършеният бюрократ, когото службата задължавала да дава многократно на Рембо по негова заявка различни Източни приказки и либрета на Фавар заедно с много стари и редки научни произведения, ругаел, че трябва да се вдига заради този хлапак, и с охота го отпращал с думи към не особено любимото учение, Цицерон, Хораций и неизвестно още кои гърци. Хлапакът, който впрочем познавал и най-вече ценял безкрайно повече класиците, отколкото това се отдавало на самия дядко, се разгневил накрая и така се появил въпросният шедьовър.