Читать «Аполон сред апашите» онлайн - страница 4

Колата пред съда се спря. Излизайте — извика някой. Насам, по стълбата, насам! Върви, подканяне не чакай!

Мястото на действието е описано лаконично.

Блондинка, огнени очи, като стената пребледняла, глава обречена склони и скри лицето си във шала. И рече съдията строг: Кажете, Мурочка Боброва, виновна ли сте, или не — бъдете за това готова.

Едва след тази подробна „експозиция“ следва текстът на истинския романс:

Не ме припомняйте, о не, не съм забравила за него —

и т.н.

Мълвят, че все съм тъжен аз, да вярвам никому не смея, мълвят, че болест ме мори, о, уморих се да живея.

И накрая последната строфа:

Едва завърши, страшен вик съда раздра като камбана. И нейната присъда там недопрочетена остана.

От това, че присъдата е останала недопрочетена, апашите винаги изпадат в умиление.

Много характерно е това, че криминалните не обичат хоровото пеене. Дори световноизвестната „Шумеше камъшът…“ не може да трогне сърцата на апашите. „Шумеше камъшът“ не е популярна сред тях.

Апашите нямат хорови песни, те никога не пеят в хор и ако леваците запяваха някоя безсмъртна песен като „Имаше весели дни“ или „Хаз-Булат“, апашът не само че никога не припяваше, а дори не слушаше — направо излизаше.

Пеенето на апашите е изключително солово — някъде до прозореца с решетката или на нара, с ръце под главата. Апашът никога няма да запее по нечия молба, това винаги става неочаквано, според собствената му потребност. Ако е добър певец, гласовете в килията утихват, всички се заслушват. А изпълнителят тихо, ясно произнася думите, реди песните една след друга — без какъвто и да било акомпанимент, естествено. Липсата на акомпанимент сякаш усилва изразителността на песента, вместо да е недостатък. В лагерите има оркестри, духови и струнни, но всичко това е „от лукавия“ — апашите много рядко участвуват в тях, макар законите на престъпния свят да не забраняват подобна дейност.

Че затворническият „вокал“ се е развивал единствено като солово пеене — това е напълно разбираемо. Станало е в резултат на исторически стеклите се обстоятелства, поради липса на друга възможност. Между стените на затвора никой не би допуснал хорово пеене.

Но и в свърталищата си на свобода апашите не пеят хорово. Гуляите и пировете им минават без хорови песни. Този факт за кой ли път потвърждава вълчата природа на апаша, неговата антиколегиалност, а може би причината се крие в затворническите му навици.

Сред апашите любителите на четенето не са много. От десетките хиляди апашки лица си спомням само двама, за които книгата не беше нещо враждебно, чуждо, неприсъщо. Първият беше джебчията Ребров, потомствен апаш — и баща му, и брат му бяха правили същата кариера. Ребров беше младеж с философски начин на мислене, човек, който би могъл да се представи за когото си пожелае и „с разбиране“ да поддържа всеки разговор на обща тема.