Читать «Аполон сред апашите» онлайн - страница 2

Името на „придворния“ поет, съчинил текста на песента, е неизвестно. По-нататък в песента много образно се разказва за бащиното „наследство“ на апаша, за сълзите на майката, за прихванатата в затвора охтика и се дава израз на твърдото намерение да се върви по избрания житейски път до смъртта.

Съдбата да надвиеш ти ще можеш, щом имаш сили за борба до смърт.

Нуждата на апаша от театър, от скулптура, от живопис е равна на нула. Той никога не изпитва интерес към тези музи, към тези видове изкуство — той е прекалено реален; „естетичните“ му емоции са прекалено кървави, прекалено жизнени. Тук вече работата не е в натурализма — границите на изкуството и на живота не могат да бъдат определени; прекалено реалистичните „спектакли“, които апашите поставят в живота, плашат и изкуството, и самия живот.

В една от колимските златни мини апашите откраднали от амбулаторията една двадесетграмова спринцовка. За какво им е трябвала? Може би да си инжектират морфин? Може би лагерният фелдшер е откраднал от началството си няколко ампули с морфин и коленопреклонно е поднесъл наркотика на апашите?

Или защото медицинските инструменти представляваха огромна ценност в лагера и шантажирайки лекаря, можеше да се поиска откуп във вид на „почивка“ за апашките водачи?

Нито едното, нито другото. Апашите научили, че ако във вената на човек се вкара въздух, мехурчетата ще запушат кръвоносните съдове на мозъка, ще образуват „ембол“. И човекът ще умре. Било решено веднага да се провери достоверността на интересната информация, получена от неизвестен медик. Въображението на апашите вече рисувало картини на тайнствени убийства, които не би могъл да разгадае никой комисар от криминалната милиция, никой Видок, Льокок или Ванка Каин.

През нощта апашите хванали в изолатора някакъв гладен балък, вързали го и в светлината на димящата факла му направили „инжекция“. Малко след това човекът умрял — словохотливият фелдшер се оказал прав.

Апашът не разбира нищо от балет, но танцовото изкуство, игрите, танцуването на нещо като степ открай време влиза в „честното огледало на младостта“.

Майсторите на танца никога не са се свършвали в престъпния свят. Много са и онези, които обичат да гледат и които организират такива надигравания.

Тези танци, този „степ“ съвсем не са толкова примитивни, колкото може да се стори на пръв поглед.

Сред апашите „балетмайстори“ имаше необикновено надарени танцьори, способни да изиграят някоя реч на Ахун Бабаев или уводната статия от вчерашния вестник.

Макар и да съм слаб, ще се наложи аз да завърша бащиния път.

е разпространен старинен лиричен романс на престъпния свят с „класически“ запев:

Водите кристални луна озарява…

където героят се вайка, че му предстои раздяла с любимата, и я моли:

Аз скитам се на воля, обичай ме, душице, докле съм свободен, съм твой. Ще бъдем разделени, ще крея във тъмница, а тебе ще те грабна ортакът мой.

Вместо „ортакът мой“ много повече би прилегнало просто „той“. Но апашът, който изпълнява романса, умишлено нарушава размера, обърква ритъма, само и само да запази определения, единствено нужен смисъл на фразата. „Той“ — това е много обикновено, това е от света на балъците. А „ортакът мой“ — виж, това е в съответствие с нормите на апашкия морал. Вероятно авторът на тази песен не е бил апаш (за разлика от песента „Съдба“, където няма място за съмнение, че авторът й е бил криминален-рецидивист).