Читать «Ангелът на кварталните гълъбчета» онлайн - страница 2

Ангелчето наведе глава, понеже не обичаше да слуша истините за себе си, но някой блъсна вратата с крак и вътре влезе момче с гълъбче, което поднесе към щанда: „Моля те да го превържеш, намерих го на тротоара така, не може да излети, не може да стъпи, а се страхува от хората…“ Ангелчето отряза лента бинт, излезе при пациентите и започна да превързва краката на гълъбчето. Жена със забрадка, опряна на бастун, поклати глава: „Оставете го да умре, за него е по-добре, щом не може да лети.“ Но момчето, около десетгодишно, й отвърна сърдито: „Я, гледай, гълъбчето не може да излети, затова няма смисъл и да живее. Кака Ангела ще го съживи! При нея идват болни, които не отиват при лекар, понеже не могат да си платят преглед. Мама каза, че Бог помага чрез нея на хората, защото е много добра…“

Малкият остави гълъбчето на грижите на аптекарката, но преди да излезе, вътре влезе жена с две деца, която ядосано поиска сметка от Ангелчето — защо е дала лекарства на майка й, щом вече е предупредена, че възрастната боледува от склероза? После дойде уплашен мъж, който попита дали не си е изгубил портфейла при нея като е купувал лекарства? После влезе слаба жена, зависима от опиати, която търсеше спасение в силни лекарства; после ромска жена с три деца поиска пари или хапове против кашлица. После отмаляла болна поиска чай от витамини. После… Ангелчето слушаше внимателно всички, питаше допълнително какви са оплакванията, гледаше в компютъра усмихваше се с червените сладки бузки, казваше на всекиго, че непременно ще се излекува и даваше лекарства…

Но една вечер към 19 часа, само минути преди края на работното време, когато в аптеката имаше двама клиенти от квартала и един, влязъл за първи път, Ангелчето беше с толкова напукани устни и червено лице, че не можеше да се усмихва, а придържаше с длани главата си. В един момент се отпусна на стола, каза: „Не мога повече!“ и обърна главата си към рафтовете с лекарствата. „Какво става? Болна ли е?…“ — непознатият млад мъж бързо влезе при нея, разтърси раменете й, притисна главата й с ръце, поиска да набере телефонен номер на бърза помощ, но Ангелчето го спря: „Не! Няма смисъл, сигурно ще ми мине бързо. Не съм болна аз. Преди два часа ми казаха, че детето на моя приятелка е загинало при катастрофа.“

„Но нали не е вашето дете?“ — мъжът попита учуден, че някой може да страда заради чужда мъка. „Не е загинало мое дете, но хората, с които живея, които страдат, приемам като частици от себе си, боли ме за тях…“ — тя се опита да се усмихне на мъжа, защото никога не си позволяваше да безпокои хората със свои грижи, а само приемаше техните. Мъжът се взря в лицето й пред светещия екран на компютъра и каза тихичко: „Но ти наистина не си човек от онези, които вървят по улицата. Ти си ангелче, което Бог е подарил на хората, за да повярват в Него…“