Читать «Ангелът на кварталните гълъбчета» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Ангелът на кварталните гълъбчета

Болката продължи дълго: покачване на цените и застой на всички получавани средства. Пари — само за храна и то от онази, която някои градски пазари или нискокачествени магазинчета предлагат със стотинки по-евтино. Почти задължителния страх от зимата, когато разходите стават съвсем непосилни, а студът възбужда вируси и инфекции, от които всеки човек „втора ръка“ изпада в ужас — не, че тежка болест или усложение ще го отведат към рая, а защото всички пари за храната трябва да бъдат дадени за лекарства. В професионална дискусия по телевизията лекарите безмилостно потвърдиха мнението на десеткихиляди пациенти: в западните клиники, който няма пари да си заплати лечението, напуска болницата! След тези думи на екрана се появиха млади хора, болни от рак и други неизлечими заболявания. Болните ни увериха, че от 1990 г. в България се провежда политика на геноцид, но въпреки това на тях им се живее… Не е тайна, че здравето вече е лукс за богати хора, но мъката — хем да те боли, хем да нямаш пари за лекарства, гори душите на хиляди.

В квартала имаме една аптека, именувана „дядовата ръкавичка“. Наричаме я така, защото е малка, а в нея винаги се пъхват повече хора, отколкото може да побере, понеже тук се продават лекарства без висока надценка. Две жени работят в аптеката, никой не знае точните им имена, понеже клиентите не се интересуват от хората зад щанда, а от лекарствата и техните цени. Въпреки това едната жена, около 50 годишна, наричаме Жужа заради говора й, подобен на жужаща пчела. Другата, мъничка, слаба, с червени бузки и все засмяно лице, именуваме Ангелче. Средно статистически малкото Ангелче прави три пъти по-голям оборат от Жужа, защото от няколко години се разнесе мълвата, че не е само аптекарка, ами лекува с усмивка и с думи. Когато пред щанда застане някой измъчен от болка човек, тя се усмихва и казва: „Ох, гълъбчето, от какво точно страдате?“ — и започва да задава въпроси, да утешава, сякаш нея самата я боли, та накрая болният си отива с торбичка лекарства и с надеждица, че ето, вече нищо му няма. И това го прави към всички, влезли в аптеката; ама наистина към всички — дори към онези, дето близките им вече ги чакат да се преселят по-бързо в отвъдното.

Веднъж на трите стола седяха възрастни пациентки, които само чакаха да се съмне, за да отидат в аптеката дори нищо да не си купят. По това време пристигна мъж над петдесет, слаб, със силно сбръчкано, бледо лице. Щом го видя, Ангелчето взе пакетче аулин, изсипа го в пластмасова чашка и стана да налее в тази чашка вода. Като подаде лекарството на мъжа, двете жени нададоха вик — не стига, че някакъв нахалник ги предрежда, ами му оказват високата чест да му разтварят прахче в чаша! Ангелчето пак се засмя и размаха ръце: „Не му се сърдете, той има силни болки, които не може да прекрати…!“ Мъжът подаде парите, отпи глътка от спасителния разтвор и едва сега реши, че може да обърне внимание на седналите клиентки: „Откриха ми рана в гърлото, която не може да се оперира… По-рано си купувах прахчетата за вкъщи, но забелязах, че на душата ми става леко, когато това Ангелче ми ги разтваря в чашка вода. Иначе вкъщи никой не ме пита какво ме мъчи…“ Той изпи докрай разтвореното прахче, поиска да каже още нещо, но една от жените му взе думите: „Че то и ние затова идваме тук. Понякога не ни стигнат парите, Ангелчето рече: «Вземи лекарството, когато получиш пенсия, ще ми го доплатиш…» и започва да приказва така, че ти забравиш и болката, и безпаричието.“