Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 28

Той не наруши този си навик, дори и след като Сътън се върна от училището по бизнес към университета в Чикаго и започна да работи за „Сътън Дистилъри Корпорейшън“.

Тя сгъна салфетката и я остави до изядената наполовина чепка грозде, чинията, пълна с трохи от кифлички, и стойката за твърдо сварени яйца и се запита защо настояваше да се храни тук сама всяка сутрин.

Заради връзката с миналото, може би. И фантазията за бъдещето, пак може би.

Масивната къща, в която сега живееха само тя и баща й, освен когато Уин идваше да ги навести, заемаше площ от близо седем хиляди и седемстотин квадратни метра. Тя беше величествена историческа сграда и всички антики в нея се предаваха от поколение на поколение. Те имаха качеството на експонати в музей на изкуството, килимите бяха от Персия, с изключение на онези, които бяха ръчно тъкани във Франция. Това бе луксозно убежище, в което месинговите перила и кранчетата от злато във формата на листа блестяха от безкрайното лъскане, кристалните полилеи и лампи блещукаха от таваните и стените, а дървените мебели, омекотени с времето, предлагаха топлина и уют като запален огън в камината.

Но тук бе самотно.

Тракането на високите й токчета бе приглушено, защото се бе научила как трябва да върви, тихият ритъм на стъпките й отекваше в прекрасната празнота, докато тя вървеше към предната част на къщата, минавайки покрай дневни стаи и библиотеки, салони и тоалетни. Всичко си бе на мястото, нямаше излишни неща, всичко бе почистено с благоговееща ръка, никъде нямаше прах.

Вратите на бащиния й кабинет бяха отворени. Той вдигна поглед.

— Ето те и теб.

Ръцете му стиснаха дръжките на стола — рефлекс, роден от задължението винаги да става, когато жена влиза или излиза от стаята. Но жестът бе безполезен, той вече нямаше сили, тъжният импулс, който не можеше да следва, бе нещо, на което тя твърдо реши да не обръща внимание.

— Ще отидеш ли ти?  — запита той и отпусна ръце в скута си.

— Двамата ще отидем — тя заобиколи бюрото и го целуна по бузата.  — Да вървим. Заседанието на комитета по финансите започва след четиридесет и пет минути.

Рейнолдс Уин Уилшир Смайт IV кимна с глава към подвързаната книга в ъгъла на бюрото му.

— Прочетох материалите. Нещата вървят добре.

— Не са чак толкова добре в Южна Америка. Мисля, че трябва…

— Сътън. Седни, моля те.

Смръщила вежди, тя седна срещу него, кръстоса крака при глезените под стола и оправи костюма си. Както обикновено, беше облечена в „Армани“, а прасковеният цвят бе един от любимите на баща й.

— Нещо не е наред ли?

— Време е да направим изявление.

При тези негови думи сърцето й спря.

По-късно щеше да си спомни всяка, и най-дребната, подробност: как двамата седяха един срещу друг от двете страни на бюрото и се гледаха… колко красив бе той с бялата си коса и съвършено изгладения костюм на райета… и как ръцете й, които бяха точно като неговите, бяха сключени в скута й.

— Не — тя бе категорична.  — Не е.

Рейнолдс протегна ръце към нея, едната му ръка закачи пресата с попивателна хартия и за миг на Сътън й се прииска да закрещи. Но вместо това преглътна емоциите си и му помогна, като изпъна ръце и така ръцете им се срещнаха на половината път, наведе се над огромното бюро и разбърка листовете хартия.