Читать «Ангелинка» онлайн - страница 3

— Па да не останеш там, ами да си дойдеш, чу ли!

Рано сутринта на Възнесение аз се спущах бързо по стръмния планински път към село. Мислех за леля Дъмша и за Ангелинка и душата ми се вълнуваше. Аз бързах, пеех и дразнех с вика си птиците, които се пробуждаха н скачаха из клоните. Слизах по полянките и берех още росната иглика, която се жълтееше навред из храсталака. Набрах цял сноп от нея н го носех пред себе си, прегърнат с две ръце като дете.

Когато слязох долу, прегазих реката и стъпих в ливадите, посрещна ме набожният утринен звън на камбаната и ме придружи чак до село.

Когато стигнах дома и отседнах магарето, от вълнение нямах сили да вляза в къщи. Краката и ръцете ми трепереха, а лицето ми трябва да е било по-бледо от игликата, която носех.

Най-после тръгнах боязливо, застанах на прага и надникнах. Сред къщи на едно триножно столче седеше като на трон леля Дъмша — гордостта на добрата леля Станка и нашия свещен идеал. На главата й стоеше смачкана черна шапка, украсена с две избелелн рози, до които стърчаха две черни проскубани страусови пера и трепереха почти до тавана. С тия пера цялата леля Дъмша приличаше на голяма черна пеперуда, която бе разперила пипалата си и чакаше нещо. Върху плещите й висеше малко червено шалче. Лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи. Тя говореше гръмко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера. Тя ме погледна приветливо и в нейния кротък кравешки поглед имаше толкова обич, простодушие и доброта, че аз, непобутнат от никого, пристъпих сам и целунах жилестата й ръка смирено и страхопочитателно.

Около леля Дъмша стояха дечурлигата, прехласнати в съзерцание, а до коленете й седеше леля Станка, умилена до сълзи, като пред някоя чудотворна икона.

Докато да се опомня, от стаята излезе и застана в тъмната къща като слънчево петно, което падна от зирките на тавана, едно същество, каквото моето въображение не знаеше дотогава. Това беше Ангелинка. Тя беше по-малка от мен, цяла облечена в бяло, отрупана със сини и червени панделки, с малка златна коса, пусната свободно по плещите, също превързана с панделки. В нея нямаше нищо земно. Тя надминаваше сънищата ми. Усетих се слаб и недостоен, но сърцето ми се изпълни с радост, както цветната чашка се пълни с лъчи. Аз носех прегърнат до гьрдите си големия сноп иглика. Тя почна да пада на стръкчета от треперещите ми ръце.

Ангелика седна на едно столче до майка си. Панделките по нея затрепераха и зашумяха, и на мен се стори, че в къщи влязоха и заиграха хиляди полски пеперуди. Веднага тя се обърна и големите й сини очи се спряха удивени към мене. Тя отвори устата си и каза с чуден глас, като че изпя песен:

— Колко цветя! Колко цветя!

Тогава аз пристъпих треперещ, примрял от срам и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика. Тя се посипа и попада по крачката й. Ангелинка я прие с благодарствен и радостен вик.