Читать «Амбициозният гост» онлайн - страница 5

Те си размениха тези думи помежду си. Навярно в сърцата им пусна кълн любовта, така чиста, че вероятно би могла да разцъфне в рая, след като не можеше да поникне на земята. Жените благоговеят пред изтънчена възвишеност като на младежа. А гордата, устремена, но благородна душа най-често се привлича от естественост като тази на девойката. Докато си шепнеха тихо и той наблюдаваше светлата тъга, леките сенки, плахите копнежи на девичата природа, вятърът в дефилето задуха по-силно и страшно. Това приличаше, както каза пътникът, надарен с въображение, на хорова песен, изпълнявана от духовете на урагана, които отдавна, по време на индианците, обитавали тези планини и превърнали върховете и пазвите им в свято място. От пътя се дочуха ридания, като че минаваше погребална процесия. За да прогони мрака, семейството хвърли борови клони в огъня, сухите иглички запращяха, пламъкът се издигна и огря още веднъж спокойната скромна картина на щастие. Светлината трептеше около тях ласкаво и милваше всичките. Виждаха се малките детски личица, надничащи от леглото, силната фигура на бащата, уморената, загрижена майка, интелигентният младеж, разцъфващото момиче и добрата старица, продължаваща да плете в най-топлото кътче. Възрастната жена вдигна поглед от плетката, като пръстите й продължаваха да се движат, и на свой ред се обади.

— И старите хора си имат своите приумици — каза тя, — както и младите. Вие говорите за желанията и намеренията си и така скачате от едно нещо на друго, че размърдахте и моя мозък. Какво може да желае една стара жена, когато й остават само две-три крачки до гроба? Деца мои, ще се измъчвам денонощно, докато не ви кажа.

— Какво има, мамо? — в един глас извикаха мъжът и жената.

Тогава старата жена с тайнствен вид, който накара всички да се примъкнат по-близо до огъня, съобщи, че си е приготвила дрехи за ковчега отпреди няколко години — тънък ленен саван, шапчица, украсена с муселинена дантела и всичко останало, много по-фино от дрехите, носила от деня на сватбата насам. Но тази вечер, кой знае защо, тя си спомнила за едно старо поверие. В младежките й години често се разправяло, че ако нещо в облеклото на мъртвеца не е наред, дори наборът да е смачкан или шапчицата — изкривена, в гроба под буците пръст мъртвецът ще се опита да протегне скованите си ръце, за да го оправи. Самата мисъл за подобно нещо я плашела.

— Не говори така, бабо! — каза момичето и потръпна.

— Ето какво — продължи старата жена със странна настойчивост, макар че се усмихваше на собствените си щуротии. — Искам някой от вас, мои деца — когато облечете и поставите майка си в ковчега — искам някой от вас да сложи огледало пред лицето ми. Кой знае, аз може и да се погледна да видя дали всичко е наред.

— Всички ние, стари и млади, мислим за своите гробове и паметници — промълви непознатият младеж. — Чудя се как ли се чувствуват моряците, когато корабът потъва и те, неизвестни и безславни, трябва да бъдат погребани заедно в океана — една огромна и безименна гробница.