Читать «Амбициозният гост» онлайн - страница 3

Тайната на младежа бе, че живееше с голяма и възвишена амбиция. Той бе приел, че животът му ще мине незабелязано, но не и че ще бъде забравен след смъртта си. Силният копнеж бе прераснал в надежда, а надеждата, дълго подхранвана, се бе превърнала в увереност, че макар и сега да се движи в неизвестност, целият му път ще бъде озарен от славата, та дори и да не е приживе. Но когато потомците се вгледат в мрака, обгръщащ сега настоящето му, те ще видят сиянието на стъпките му, затъмняващи с блясъка си преходната дребна слава, и ще признаят, че един гениален човек е изминал разстоянието чак от люлката до гроба, без да бъде забелязан.

— Засега — каза високо пътникът с пламнали бузи и грейнали от въодушевление очи, — засега не съм направил още нищо. Ако утре например изчезна от този свят, никой няма да знае нещо повече за мен от вас — един младеж, с неизвестно име, пристигнал по здрач от долината на Сако, излял душата си пред вас вечерта, преминал дефилето по видело и повече никой не го видял. Няма да се намери човек, който да попита: „Кой бе той? Закъде се отправи този странник?“ Но аз няма да умра, докато не постигна предопределеното от съдбата. След това нека да идва Смъртта. Аз ще съм си издигнал вече паметник.

Поради непрестанно бликащата неподправеност, струяща и обгръщаща отвлечения блян, семейството можа да проумее чувствата на младия човек, макар те да бяха твърде различни от техните. Младежът бързо долови как абсурдно прозвучаха думите му и се изчерви, че се остави тъй да се разпали.

— Ти ми се смееш — каза той също през смях, като хвана ръката на най-голямата дъщеря. — Смяташ, че амбицията ми е кажи-речи тъй нелепа, както ако се замразя на върха на Уошингтън, само и само да могат да ме виждат хората отдолу. Действително, това би било достоен пиедестал за една човешка статуя.

— По-добре е да стоим край огъня — отвърна момичето като се изчерви, — да ни е приятно и да сме щастливи, макар и никой да не мисли за нас.

— Допускам — рече баща й, след като поразмисли, — че има нещо вярно в думите на младия човек. Ако бях с подобна нагласа, сигурно бих изпитвал съвсем същото. Странно, жено, как от неговите приказки в главата ми се въртят неща, които никога няма да се случат.

— А може и да се случат — забеляза жената. — Нима човек знае как ще живее, когато остане вдовец?

— Не, не — извика той, като отхвърли идеята с мек укор. — Твоята смърт, Естер, аз винаги свързвам с моята. Но ми се ще да имаме хубава ферма в Бартлет, Лилтън или някое друго градче в подножието на Белите възвишения, но не там, където могат да се срутят над главите ни. Бих искал да се погаждам добре със съседите си, да ме наричат „скуайър“ и да ме изпращат в местното съдилище за някоя и друга съдебна сесия, защото един обикновен честен човек може да свърши работа не по-зле от адвокат. А когато стана старец, а ти — старица, да не бъдем разделени за дълго време — аз ще издъхна щастлив в леглото, заобиколен от разплаканите ви лица. Не ми е нужна мраморна надгробна плоча, а най-обикновена — с името и възрастта ми, с църковен стих и нещо, което да показва на хората, че съм живял честно и съм умрял по християнски.