Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 9

— Кого ще поставиш начело сега? — пита Хефестион. Има предвид кого ще назнача за командир на Отряда на бунтовниците.

Не знам.

— Теламон ще доведе двамата най-млади лейтенанти. Остани да ги видим що за стока са.

Влиза Кратер и настроението веднага се подобрява. Той е най-коравият ми и най-находчив военачалник. Екзекуциите ни най-малко не са го трогнали. Има апетит. Пърди. Псува жегата. Впуска се в тирада за тази проклета река, и как сме щели да преведем оттатък тази мърлява армия, в името на парата, дето се вдига от курвенска манджа. Кратер отива при каната с вода и докато плиска лицето и шията си, пита:

— Е, днес кои пълководци кроят заговор да ни погубят?

Войниците, гласи поговорката, са като децата. Военачалниците — още повече. Освен с лекомислието и буйността на обикновения боец, военачалникът се отличава с горделивост и сприхавост, нетърпение, инат, алчност, безочливост и лицемерие. Имам военачалници, на които няма да им мигне окото и от всичките пълчища на ада, ала не могат открито да ми признаят, че са съсипани, изтощени или имат нужда от моята помощ. Моите пълководци се подчиняват на мен, но не и един на друг. Дърлят се като жени. Дали се боя да не се разбунтуват? Категорично не, понеже толкова си завиждат помежду си, че не могат да останат под един покрив достатъчно време, за да се уговорят да ме свалят.

Моите военачалници няма да нагазят в тази река. Всеки се е вторачил в империята зад нас. Пердика иска Сирия, Селевк е хвърлил око на Вавилон, а на Птолемей вече му викам Египтянина. Най-малко им трябва да получат копие в търбуха, мислят си те, докато търсят нови приключения. Кой може да ги вини? Убили са плячката си и сега искат да впият зъби в нея. Мога да доверя живота си само на двама от своите единайсет пълководци — на Хефестион и Кратер. Дали другите ме мразят? Напротив. Обожават ме.

Този аспект от изкуството на войната, млади приятелю, го няма в учебниците. Имам предвид борбите в собствения ти лагер. Новопроизведеният офицер си въобразява, че царят управлява своята войска. Тъкмо напротив! Войската управлява него. Той трябва да подхранва апетита й за новости и приключения, да поддържа годността й и самоувереността й (но и да не е прекалено самоуверена, че да не стане безочлива), да я дисциплинира, глези и награждава с плячка и бонуси, обаче да внимава тя да прахосва спечеленото за алкохол и жени, та да иска пак да настъпва и да се сражава. Да водиш армия е като да се бориш със стоглава хидра — справяш се с една змия само за да се озовеш срещу още деветдесет и девет. И колкото повече напредваш, толкова по-трудно става. Близо девет години съм с тази войска — мнозина от първоначалния й състав имат синове, които впоследствие се присъединиха към нас, а на неколцина даже внуците им са тук. Те са печелили и губили цели състояния, как да поддържам някогашното им желание за война? Трябва да им разигравам театър като актьор пред своята публика и да ги обичам и насочвам като баща — своите своенравни синове. Какви възможности има пълководецът? В крайна сметка той може да води войската си само там, дето иска да иде самата тя.