Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 199

Настръхнах. Хефестион? Не, бях го видял преди малко, ранен, ала вън от опасност. Кратер, Птолемей, Пердика — никой не липсваше. Препуснах натам, първо в тръс, после в галоп. Индийците отглеждат зеленчуци в издигнати лехи, калта лепнеше по краката на Корона. Когато излязох от градината на петнайсетина метра от войниците, неколцина от тях ме познаха и се изправиха на крака, бледи и покрусени. Сред коленичилите беше и моят коняр Евагор.

Тогава разбрах, че не са се надвесили над човек.

Слязох от коня и пеш се приближих до групата, чиито редици се разтвориха пред мене, мъжете сваляха шлемовете и подшлемниците си. Буцефал лежеше на дясната си страна. Веднага видях, че голямото му сърце вече не бие. Във въображението си хиляди пъти се бях подготвял за този момент, който знаех, че трябва да настъпи, ала това ни най-малко не облекчи връхлетялата ме емоция. Сякаш с титанична сила ме бяха ударили в слънчевия сплит. Не изпитвах скръб за Буцефал, понеже знаех, че душата му е отлетяла, а се чувствах опустошен заради собствената ми загуба и тази на народа, лишен от неговия дух. Отпуснах се на коляно, като стиснах ръката на Евагор, за да не падна.

Един от мъжете прегръщаше главата на Буцефал в скута си. Моята поява, усетих, го смути, боеше се да не ми нанесе обида, като остане или се изправи. Сложих длан на рамото му.

— Отпусни главата му върху това — казах, но не бях в състояние да смъкна плаща си, толкова безсилни бяха станали ръцете ми. Наложи се да ми помогне Евагор. Беше ясно, че войниците доста време отчаяно са се опитвали да спасят Буцефал. Той бе умрял от старост и изтощение. Нищо не бяха могли да сторят.

— Вземи имената на тези мъже — наредих на Евагор, когато дойдох на себе си. Те бяха одриски конници от ескадроните на Менид, в негово отсъствие командвани от Филип, сина на Аминта. Един по един срещнах погледите на всички. — Никога не ще забравя днешната ви добрина.

Пратих лекарите Марсий и Лука да се връщат към задълженията си. Ранените се нуждаеха от техните грижи. Освободих и одрисите. Те не искаха да си тръгнат. Подобно на македонците, тези благородни траки убиват коня на мъжа до гроба му и ги погребват заедно в гробницата, защото вярват, че животното пак ще носи своя господар в отвъдния живот. И тук, в тази градина с праз под дъжда, одрисите ми предложиха собствения си живот и този на конете им, за да осветя гроба на Буцефал.