Читать «Акула с ветрило» онлайн - страница 3

Морските животни не можаха дума да продумат.

Изведнъж дядото подскочи. И животните подскочиха. Дядото се затича. Гостите стояха вковани.

— Не искам! Не искам! Все мляко, все мляко — крещеше синът.

Подир него вървеше майката, клатушкайки се:

— Синко, хапни си, моля ти се, синко!

Двамата се изгубиха между къщите, които си стояха съвсем безразлични към прищевките на дядото.

Още замаяни от сина и бабата, дори не забелязахме как се срещнахме с Обратния човек.

Той ходеше на ръцете си.

— Добър ден!

— Ден добър!

— Защо така вървиш? — първа се осмели да попита акулата.

— Вървиш така защо?

— Но не те ли боли главата? — попитаха медузите.

— Главата боли ли те не но…

Намесих се:

— Той е необикновен. Книгите ги чете отзад-напред. Когато ходи на кино, първо гледа края, а на края — началото. Първо завърши висше образование, след това премина в първи клас. Този навик му е останал от детството.

— Вижте само как е облечен — промълви китът.

Обратният човек се обличаше съвсем нормално:

първо кожух, над него пуловер, след пуловера — риза, над ризата — потник.

— Чудите се защо? — рече той и каза едно обратно изречение, което аз преведох:

— Защо се чудите? Щом някой може да чете книга отпред-назад, защо аз пък да не мога отзад-напред? Щом рибата върви напред, защо тогава ракът върви назад? Щом някое дете от втори преминава в трети клас, защо аз да не мога от трети да премина във втори?

Небето потъмня. Зададоха се облаци с прашки. Обтегнаха ластиците. Малки дъждовни капки тичаха към нас.

— Сега ще ги изгоним — рекох и въведох гостите в един салон, който, без да се превъзнасям, е мое лично, единствено и неповторимо изобретение. Чел съм много техническа и художествена литература и съм напълно убеден, че никой досега не е измислил такъв чуден салон.

Още като го видяха, морските животни направо се стъписаха.

Тъкачните приличаха на балерини. С плавни движения измъкваха от фонтана златисти нишки. Леко и грациозно ги прехвърляха зад себе си. Нишките се огъваха, плаваха в златиста светлина.

Подхващаха ги други тъкачки и ги поставяха в специални отвори. Оттам излизаха през комина и навън се превръщаха в слънчеви лъчи.

Небето веднага се разведри. Облаците се смаляваха и на края се превърнаха в дребни капки, които се стичаха по зелените листа.

На пръсти, омаяни, морските гости излязоха и дълго останаха безмълвни.

— В моя таен град, разбира се, по желание на жителите, винаги може да има слънце. Ръцете на тъкачните са вълшебни.

Ако знаех, че ще се случи това, което се случи, никога нямаше да доведа гостите си в моя таен град.

Но може ли всичко да се предвиди?!

Изведнъж, когато животните се освободиха от унесеността, медузите се провикнаха:

— Искаме да останем тук!

Делфинът рече:

— Няма защо да крия. Аз също искам да остана в тайния град.

— И аз!

— И аз!

Тополата почеса косата си и се умисли.

— Нашето мълчание означава съгласие — мъдро се произнесоха крокодилът и морската звезда.

— Нека останат! — чу се глас на невидимо същество.

— Така да бъде! — съгласих се, а морските животни, пламнали от неочаквана радост и щастие, започнаха да ме целуват.